Спогледаха се с разтревожени лица.
— А сега и тази противна стара жена, която идва на чай. Точно когато искаме да помислим.
— Ще обсъдим нещата довечера — каза Алфред. — Междувременно ще разпитаме подробно старата леля за Люси.
И така, госпожица Марпъл беше доведена, както си му е редът, от Люси и настанена до камината, а сега се усмихваше на Алфред, докато той й подаваше сандвичи, с одобрението, което винаги проявяваше към всеки симпатичен мъж.
— Много благодаря… Мога ли да попитам… О, яйце или сардина! Да, ще ми хареса. Боя се, че винаги съм малко лакома по време на чая. Когато човек почне да остарява, знаете ли… А вечер, разбира се, само лека храна… Трябва да внимавам.
Тя се обърна отново към домакинята:
— Колко хубава къща имате! С толкова красиви неща. А бронзовите предмети ми напомнят за онези, които баща ми беше донесъл от изложението в Париж. Наистина ли дядо ви ги е купувал? В класически стил са, нали? Много са красиви. Колко е хубаво, че братята ви са тук заедно с вас. Семействата толкова често се разпръсват — в Индия, макар и да мисля, че времето на тази страна вече отмина, и в Африка — по западното крайбрежие, а климатът там е ужасен.
— Двама от братята ми живеят в Лондон.
— Това е много хубаво за вас.
— Брат ми Седрик обаче е художник и живее в Ибиса — един от Балеарските острови.
— Художниците обичат много островите, нали? — отбеляза госпожица Марпъл. — Шопен — беше в Майорка, нали? Но той беше композитор. Всъщност имам предвид Гоген. Тъжен живот, изглежда пропилян. Самата аз никога не съм се интересувала от картини на туземки и макар и да знам, че много го ценят, никога не ми е харесвал този жълтеникавокафяв цвят на горчица. Човек наистина доста се дразни, когато гледа картините му.
Тя огледа Седрик с малко неодобрително изражение.
— Разкажете ни за Люси като малка, госпожице Марпъл — помоли Седрик.
Тя му се усмихна възторжено.
— Люси винаги е била толкова умна. Да, наистина е така. Не ме прекъсвай, мила… Забележителна по аритметика. Ааа, спомням си веднъж, когато месарят ми поиска повече за говеждата плешка…
Госпожица Марпъл започна ентусиазирано със спомени от детството на Люси, а после продължи със случки от собствения си живот на село.
Потокът на излиянията й беше прекъснат от появата на Брайън и момчетата, доста измокрени и изпоцапани в резултат на ентусиазираното си търсене на улики. Чаят беше сервиран, а заедно с него пристигна и доктор Куимпър, който леко повдигна вежди, оглеждайки се, след като бе представен на старата дама.
— Надявам се, че баща ви не се чувства неразположен, Ема?
— О, не, беше само малко уморен следобед…
— Предполагам, че избягва посетители — каза госпожица Марпъл с дяволита усмивка. — Колко добре си спомням собствения си мил баща: „Много ли гостенки ще идват? — подхвърляше на майка ми. — Донеси ми чая в кабинета“. Беше много невъзпитано от негова страна.
— Моля ви, не си мислете… — започна Ема, но Седрик я прекъсна:
— Чаят винаги се пие в кабинета, когато пристигнат скъпите му синове. От психологическа гледна точка би могло да се очаква, така ли е, докторе?
Доктор Куимпър, който лакомо поглъщаше сандвичи и кейк с искрената признателност на човек, отделящ прекалено малко време за хранене, отвърна:
— Психологията би се чувствала най-добре, ако бъде оставена на психолозите. Бедата е там, че днес всеки е любител психолог. Моите пациенти ми казват от какви комплекси и неврози страдат, без да ми дадат възможност аз да определя. Благодаря, Ема, искам още една чаша. Днес нямах време за обед.
— Винаги съм си мислила, че животът на лекаря е изключително благороден и самопожертвувателен — отбеляза госпожица Марпъл.
— Щом е така, едва ли познавате много лекари — отвърна доктор Куимпър. — Наричат ги кръвопийци, и то често е пълно право! Във всеки случай, сега наистина ни плащат, държавата се грижи за това. Вече не изпращаме сметки, за които знаем, че никога няма да бъдат платени. Бедата е там, че пациентите искат да получат всичко, което могат, от правителството, и в резултат става следното: ако малката Джени се закашля два пъти през нощта или малкият Томи изяде няколко зелени ябълки, бедният доктор трябва да излиза посред нощ. Ето как стоят нещата! Превъзходен кейк, Ема. Колко добра готвачка сте!
— Кейкът не е мой, а на госпожица Айлсбароу.