— Вие съвсем не ги правите по-лоши — отвърна доктор Куимпър, показвайки лоялността си към Ема.
— Ще дойдете ли да видите татко?
Тя стана, а докторът я последва. Госпожица Марпъл ги наблюдаваше, докато излизаха от стаята.
— Виждам, че госпожица Кракънторп е много предана дъщеря — констатира тя.
— Самият аз не мога да си представя как понася стария — заяви искрено Седрик.
— Тя има много уютен дом тук, а татко е силно привързан към нея — бързо отвърна Харолд.
— Ема си е много добре — добави Седрик. — Родена е да бъде стара мома.
В очите на госпожица Марпъл си появи леко пламъче, когато каза:
— О, така ли мислите?
Харолд отвърна бързо:
— Брат ми не употреби израза „стара мома“ в пренебрежителен смисъл, госпожице Марпъл.
— О, не съм се засегнала! — възкликна госпожица Марпъл. — Просто се чудех дали е прав. Самата аз не бих казала, че госпожица Кракънторп ще остане стара мома. Мисля, че е от онзи тип жени, които се омъжват по-късно, но бракът им е успешен.
— Няма голяма вероятност, след като живее тук — отбеляза Седрик. — Не се вижда с никого, за когото би могла да се омъжи.
Пламъчето в очите на госпожица Марпъл стана още по-изразено.
— Навсякъде има свещеници… и лекари.
Погледът й, благ и закачлив, преминаваше от един към друг.
Ясно беше, че им бе подсказала нещо, за което досега не се бяха сетили и което не им беше особено приятно. Докато се изправяше, госпожица Марпъл изпусна няколко малки вълнени шалчета и чантата си.
Тримата братя проявиха особено усърдие, вдигайки от земята вещите й.
— Толкова мило от ваша страна — произнесе с тънък глас госпожица Марпъл. — О, и малкото ми синьо шалче. Да, както казах, беше много мило, че ме поканихте тук. Разбирате ли, опитвах се да си представя как точно изглежда вашият дом, за да мога да виждам мислено скъпата Люси, когато работи.
— Отлични домашни условия… плюс едно убийство.
— Седрик! — гласът на Харолд беше сърдит.
Госпожица Марпъл се усмихна на Седрик.
— Знаете ли за кого ми напомняте? За младия Томас Ид — сина на управителя на нашата банка. Винаги готов да шокира хората. Разбира се, това не вървеше в тези кръгове и той замина за Западна Индия… Върна се вкъщи, когато баща му почина, и наследи доста пари. За него беше добре. Винаги по-лесно харчеше парите, отколкото ги печелеше.
И Люси изпрати госпожица Марпъл до къщата, в която беше отседнала. На връщане, точно когато се канеше да завие по задната алея, от тъмнината се показа някаква фигура и застана пред светлините на фаровете. Човекът вдигна ръка и Люси разпозна Алфред Кракънторп.
— Така е по-добре — отбеляза той, докато влизаше в колата. — Бррр, студено! Помислих си, че имам нужда от хубава ободрителна разходка. Но се оказа, че не съм прав. Благополучно ли отведохте старата дама вкъщи?
— Да. Гостуването й хареса много.
— Беше очевидно. Странно, старите дами проявяват интерес към всякакво общество, колкото и да е скучно то. А всъщност нищо не би могло да бъде по-скучно от Ръдърфорд Хол. Тук мога да издържа най-много два дни. Чудя се как го понасяте, Люси? Нямате нищо против да ви наричам Люси, нали?
— Съвсем не. На мен не ми е скучно. Но аз, разбира се, не съм тук за постоянно.
— Наблюдавах ви… Вие сте умно момиче, Люси, Твърде умно, за да си губи времето да готви и да чисти.
— Благодаря, но предпочитам готвенето и чистенето пред бюрото в канцелария.
— Аз също бих предпочел това. Но има и други начини да се живее. Бихте могли да сте на свободна практика.
— Аз съм.
— Не по този начин. Имам предвид да работите за себе си, да използвате умствените си способности, за да се преборите с…
— С какво?
— Със силните на деня. С глупавите, педантични правила и устави, които в днешно време спъват всеки от нас. Интересното е, че винаги има вратичка, ако си достатъчно умен, за да я намериш. А вие сте умна. Хайде, кажете, харесва ли ви идеята?
— Може би.
Люси вкара ловко колата в двора с конюшните.
— Не искате ли да се заемете с нещо подобно?
— Дайте ми повече информация.
— Честно казано, мило момиче, бих могъл да ви използвам. Държанието ви е безценно — внушава доверие.
— Да не би да искате да ви помагам да продавате златни кюлчета?