— Пълен глупак е. Баща ми въобще не е болен, нищо му няма на сърцето, но изцяло се води по Куимпър. Когато наистина се почувства зле, той вдигна голям шум, а Куимпър идваше и си отиваше, задаваше въпроси, интересуваше се от всичко, което е ял и пил. Цялата работа беше смехотворна.
Алфред говореше необичайно разпалено. Крадък мълчеше. Алфред нервничеше, хвърли му бърз поглед и каза сприхаво:
— Добре, какво означават всички тези въпроси? Защо искате да знаете къде съм бил някой си петък преди три-четири седмици?
— Значи си спомняте, че е било петък?
— Вие, мисля, казахте така.
— Може би — отвърна инспектор Крадък. — Във всеки случай денят, за който се интересувам, е петък, 20 декември.
— Защо?
— Най-обикновен разпит.
— Това са глупости. Открихте ли нещо повече за тази жена? Откъде е дошла?
— Информацията ни още не е пълна.
Алфред го погледна остро.
— Не сте се подвели, надявам се, по безумната теория на Ема, че тя може да е била вдовицата на брат ми Едмънд? Всичко е пълна глупост.
— Тази… Мартин, не ви ли потърси по някакъв начин?
— Мен? Мили боже, не! Би било смешно.
— Мислите, че е по-вероятно да е отишла при брат ви Харолд?
— Разбира се. Името му се появява във вестниците. Той е богат. Не бих се изненадал, ако е решила да опита там. Не че щеше да получи нещо. Харолд е толкова стиснат, колкото и самият старец. Ема е добросърдечният член на семейството, а и беше любимата сестра на Едмънд. Но въпреки това не е лековерна. Тя напълно осъзнаваше възможността историята около тази жена да се окаже фалшива. Уредила бе да присъства цялото семейство, а също и един здравомислещ адвокат.
— Много разумно — отбеляза Крадък. — Бяхте ли определили конкретна дата за срещата?
— Трябваше да бъде скоро след Коледа — в края на седмицата, на двайсет и седми… — той млъкна.
— А! — шеговито възкликна Крадък. — Виждам, че някои дати значат нещо за вас.
— Казах ви, че не беше определена конкретна дата.
— Но сте говорили за нея. Коя беше?
— Наистина не си спомням.
— И не можете да ми кажете какво сте правили вие самият на 20 декември, петък?
— Съжалявам, но не си спомням абсолютно нищо.
— Нямате ли календар бележник?
— Не понасям подобни неща.
— Става дума за петъка преди Коледа. Не е толкова трудно.
— Играх голф с един човек, от когото можеше да имам полза — поклати глава Алфред. — Не, това беше предната седмица. Сигурно съм се шляел насам-натам. Прекарвам голяма част от времето си по този начин. Мисля, че човек върши повече работа по баровете, отколкото където и да било другаде.
— Може би хората тук или някои ваши приятели са в състояние да ни помогнат.
— Навярно. Ще ги питам. Ще направя каквото е по силите ми — сега Алфред изглеждаше по-самоуверен. — Не мога да ви кажа какво съм правил този ден — заяви той, — но мога да ви кажа какво не съм правил. Не съм убивал никого в големия хамбар.
— Защо го казвате, господин Кракънторп?
— Хайде сега, скъпи ми инспекторе, вие разследвате убийството, нали? И когато започнете да питате: „Къде бяхте еди-кой си ден по еди-кое си време?“, просто стеснявате кръга. Много бих искал да знам защо сте се спрели на петък, 20 декември, между… колко беше… обедните часове и полунощ. Не е възможно да е доказано от лекаря — след толкова време. Видял ли е някой убитата да се промъква в хамбара този следобед? Влязла е и повече не е излязла, и тъй нататък. Така ли?
Проницателните черни очи го гледаха втренчено, но инспектор Крадък беше достатъчно опитен, за да реагира на подобно нещо.
— Боя се, че ще трябва да гадаете — отвърна той шеговито.
— Полицията е толкова потайна.
— Не само полицията. Господин Кракънторп, мисля, че ако се опитате, бихте могли да си спомните какво сте правили този петък. Разбира се, възможно е да имате причини да не желаете да си спомните.
— Няма да се хвана на въдицата, инспекторе. Много е подозрително, естествено, наистина е много подозрително, че не мога да си спомня, но това е! Почакайте малко, онази седмица ходих в Лийдс, отседнах в един хотел, близо до сградата на кметството, не си спомням името му, но лесно можете да го намерите. Сигурно е било в петък.
— Ще проверим — сдържано отвърна инспекторът и се изправи. — Съжалявам, че не можахте да ни помогнете повече, господин Кракънторп.