Сержант Лийки, който работеше по едно дело за кражби от камиони, бил в „Лоуд ъф Брикс“ — заведение по пътя Уодингтън-Бракхамптън, за да наблюдава някои шофьори. На съседната маса забелязал Чик Евънс, един от хората на Дики Роджърс. Заедно с него бил и Алфред Кракънторп, когото познавал по физиономия, виждал го бил да дава показания по делото „Дики Роджърс“. Позачудил се какво ли могат да кроят заедно. Било към 21:30 часа в петък, 20 декември. След няколко минути Алфред Кракънторп се качил на автобус, пътуващ за Бракхамптън. Уилям Бейкър — кондуктор на гарата в Бракхамптън, беше проверил билета на някакъв господин, в когото разпознал един от братята на госпожица Кракънторп. Било непосредствено преди отпътуването на влака в 23:55 за Падингтън. Спомняше си този ден, понеже се говорело, че някаква смахната възрастна дама се кълняла как видяла да убиват някого в един влак същия следобед.
— Алфред? — попита Крадък, оставяйки доклада. — Алфред? Недоумявам.
— Съвпада точно — изтъкна Уедъръл.
Крадък кимна. Да, Алфред би могъл да пътува с влака в 16:33 часа за Бракхамптън и по пътя да извърши убийство. После би могъл да се върне с автобуса до „Лоуд ъф Брикс“. Не беше изключено да си е тръгнал оттам в 21:30 часа и да е разполагал е достатъчно време, за да отиде до Ръдърфорд Хол, да премести тялото от насипа в саркофага, да се прибере в Бракхамптън и да вземе влака обратно за Лондон в 23:55 часа. Някой от бандата на Дики Роджърс дори би могъл да му помогне да премести тялото, макар че Крадък се съмняваше в това. Неприятна пасмина, но не бяха убийци.
— Алфред? — повтори замислено той.
В Ръдърфорд Хол имаше събиране на семейство Кракънторп. Харолд и Алфред бяха пристигнали от Лондон и след малко вече разговаряха на висок глас, а настроението бе приповдигнато.
По своя инициатива Люси приготви коктейл в кана с лед и я отнесе в библиотеката. Гласовете се чуваха отчетливо във вестибюла и от тях ставаше ясно, че към Ема се отправят доста остри упреци.
— Грешката е изцяло твоя, Ема — сърдито кънтеше басът на Харолд. — Недоумявам как може да си толкова късогледа и глупава. Ако не беше занесла писмото в Скотланд Ярд, откъдето започна всичко…
— Сигурно не си била на себе си — прозвуча остро гласът на Алфред.
— Стига сте я тормозили — намеси се Седрик. — Било каквото било. Щеше да бъде по-подозрително, ако бяха идентифицирали жената като изчезналата Мартин и ние всички бяхме мълчали за писмото.
— Добре е за теб, Седрик — сърдито отбеляза Харолд. — Бил си извън страната на двайсети, деня, за който разпитват. Но е крайно неудобно за Алфред и за мен. За щастие аз си спомням къде съм бил и какво съм правил този следобед.
— Убеден съм в това — отвърна Алфред. — Сигурен съм, че ако ти беше планирал убийството, щеше да си подготвиш алибито много внимателно.
— Ясно е, че ти не си такъв — студено отвърна Харолд.
— Зависи — поясни Алфред. — Всичко друго е за предпочитане пред желязното алиби, ако то всъщност не е такова. Много ги бива при установяването на подобни неща.
— Ако намекваш, че аз съм убил жената…
— О, я престанете всички, не съм бил извън Англия на двайсети — заяви Седрик. — И в полицията знаят. Така че всички сме заподозрени.
— Ако Ема не беше…
— Не започвайте пак! — извика Ема.
Доктор Куимпър излезе от кабинета, където се беше затворил със стария господин Кракънторп. Погледът му попадна върху каната в ръцете на Люси.
— Какво е това? Празненство?
— По-скоро опит за успокояване на духовете. Въвлечени са в ожесточен спор.
— Взаимни обвинения?
— По-скоро насочени срещу Ема.
Доктор Куимпър въпросително вдигна вежди.
— Така ли? — взе каната от ръцете на Люси, отвори вратата на библиотеката и влезе. — Добър вечер.
— О, доктор Куимпър, може ли да поговоря с вас?
Беше гласът на Харолд, силен и раздразнен.
— Бих искал да знам какво сте имали предвид, като сте се намесили в един личен, семеен въпрос и сте накарали сестра ми да иде в Скотланд Ярд?
Доктор Куимпър спокойно обясни:
— Госпожица Кракънторп ми поиска съвет и аз й го дадох. По мое мнение е постъпила съвсем правилно.