— Наистина ли мислите…
— Мисля си много неща — отвърна Куимпър. — Но трябва да бъда внимателен. Това й е най-лошото на лекарската професия. Хайде да продължаваме. Пиле с къри. Ядохте ли от него?
— Не. Когато човек готви къри, изглежда се чувства нахранен само от миризмата. Разбира се, опитах го. Вечерях супа и малко десерт.
— Как сервирахте десерта?
— В отделни чаши.
— Колко от тях вече са прибрани?
— Ако искате да кажете измити — всичко е измито и подредено.
Доктор Куимпър изпъшка.
— Ето кое се нарича престараване.
— Да, разбрах го, след като се случи това, но боя се, че е точно така.
— Какво е останало от вечерята?
— В една купа в килера има малко от кърито. Смятах да го използвам за пикантната супа, която предвиждах за вечеря. Остана и от супата е гъби. Но от десерта и от солените неща, сервирани след него — нищо.
— Ще взема супата и кърито. А сос? Имаше ли и сос към яденето?
— Да, в едно от тези глинени гърнета.
— Ще взема малко и от него — изправи се той. — Ще се кача горе да ги погледна пак. Ще можете ли да удържите крепостта до сутринта? Хвърляйте им по едно око. До осем часа ще изпратя сестра с необходимите указания.
— Бих искала да ми кажете веднага. Мислите ли, че става дума за хранително отравяне или… или… просто за отравяне?
— Вече ви казах. Лекарите не могат да мислят — те трябва да бъдат сигурни. Ако има положителен резултат от изследването на тези храни, имам право да изразя мнение. В противен случай…
— В противен случай? — повтори Люси.
Доктор Куимпър сложи ръка на рамото й.
— Грижете се за двама души по-специално — подчерта докторът. — За Ема. Не бих искал да се случи нещо на Ема… — в гласа му имаше вълнение, което той не успя да скрие. — Тя дори още не е започнала да живее. А знаете ли, хора като Ема Кракънторп са солта на земята… Ема… Да, Ема означава много за мен. Никога не съм й го казвал, но ще го направя. Грижете се за нея.
— Можете да бъдете спокоен — увери го Люси.
— Грижете се и за стария. Не мога да кажа, че е от любимите ми пациенти, но все пак ми е пациент и проклет да съм, ако позволя да бъде премахнат, защото някой от противните му синове, или може би и тримата, искат да си отиде от този свят, за да разполагат с парите му.
Той внезапно й хвърли шеговит поглед.
— Така. Много се разприказвах. Бъдете добро момиче, дръжте си очите отворени, но си затваряйте устата.
Инспектор Бейкън изглеждаше разстроен.
— Арсен? — попита той. — Арсен?
— Да, в кърито. Тук има от него — за вашите хора, да го видят. Направих само най-обикновено изследване на малко количество, но резултатът е абсолютно категоричен.
— Значи става дума за отровител?
— Така изглежда — студено отвърна Куимпър.
— И всички са пострадали, е изключение на онази госпожица Айлсбароу.
— С изключение на госпожица Айлсбароу.
— Изглежда малко подозрително.
— Какъв мотив би могла да има?
— Може да е смахната — предположи инспектор Бейкън. — Някои външно изглеждат напълно нормални и въпреки това са си побъркани, така да се каже.
— Госпожица Айлсбароу не е ненормална. Говоря ви като медицинско лице. Тя е толкова нормална, колкото сме ние двамата с вас. Ако госпожица Айлсбароу е сложила арсен в кърито на семейството, тя би го направила поради някаква причина. Нещо повече, тъй като е доста интелигентна млада жена, би се постарала да не бъде единственият човек, който не е пострадал. Би постъпила така, както всеки умен отровител щеше да направи — да хапне съвсем малко от отровното къри, а после да преувеличи симптомите.
— И тогава вие нямаше да можете да познаете?
— Че е отровена в по-малка степен от останалите? Вероятно не. Хората реагират различно на отровите. Едно и също количество би предизвикало по-силна реакция у някои хора, а у други — не. Разбира се — весело добави доктор Куимпър, — когато пациентът почине, може да се прецени почти съвсем точно какво количество е приел.