— Тогава излиза, че… — инспектор Бейкън замълча, формулирайки мисълта си. — Излиза, че в семейството може би има някой, който вдига по-голям шум, отколкото трябва — някой, който се смесва с останалите, за да избегне подозренията. Как ви се струва, а?
— И на мен ми хрумна подобна мисъл. Именно затова ви съобщавам. Сега нещата са във ваши ръце. Изпратил съм там сестра, на която имам доверие, но тя не може да бъде навсякъде по едно и също време. Според мен никой не е поел достатъчно отрова, за да умре.
— Отровителят е сгрешил, така ли?
— Не. Струва ми се по-вероятно, че намерението му е било да сложи в кърито толкова отрова, че да прилича на хранително отравяне, за което виновни могат да бъдат гъбите. Хората винаги се плашат от възможността да се отровят с гъби. После при някого нещата могат да вземат лош обрат и той да умре.
— Понеже му е била дадена допълнителна доза?
Докторът кимна.
— Ето защо ви уведомявам незабавно, затова и изпратих специална сестра да поеме нещата в свои ръце.
— Тя знае ли за арсена?
— Разбира се. И тя, и госпожица Айлсбароу. Вие, естествено, най-добре познавате работата си, но ако бях на ваше място, щях да отида там и съвсем открито да им кажа, че страдат от отравяне с арсен. Вероятно това ще всели страх от Бога у нашия убиец и той не би посмял да довърши плана си. Навярно се е осланял на теорията за хранително отравяне.
Телефонът на бюрото на инспектора иззвъня. Той го вдигна и каза:
— Добре. Свържете ме — после се обърна към Куимпър. — На телефона е сестрата. Да, здравейте! Разговаряте с… Какво? Сериозно влошаване?… Да… В момента доктор Куимпър е при мен… Ако искате да го чуете…
Той подаде слушалката на доктора.
— Куимпър е на телефона… Ясно… Да… Точно така… Продължавайте по същия начин. Идваме.
Той остави слушалката и се обърна към Бейкън.
— Кой е?
— Алфред — отговори Куимпър. — Мъртъв е.
Глава двайсета
По телефона гласът на Крадък прозвуча объркано.
— Алфред? — каза той. — Алфред?
Инспектор Бейкън отмести леко телефонната слушалка и попита:
— Не го очаквахте, нали?
— Не, наистина. Всъщност тъкмо мислех, че е възможният убиец.
— Чух, че бил разпознат от кондуктора. Това никак не беше добре за него. Да, наистина излизаше така, сякаш сме намерили нашия човек.
— Е — категорично отсече Крадък, — сгрешили сме.
За момент настъпи мълчание. После Крадък попита:
— Нали е имало сестра да се грижи за тях? Как го е допуснала?
— Не можем да я виним. Госпожица Айлсбароу е била много изтощена и е отишла малко да поспи. На грижите на сестрата са останали петима пациенти — старият, Ема, Седрик, Харолд и Алфред. Не е било възможно да бъде едновременно навсякъде. Изглежда старият мистър Кракънторп е започнал да й създава грижи. Казал, че умира. Тя отишла при него, успокоила го, върнала се отново, за да занесе на Алфред чай с глюкоза. Той го изпил и свършил.
— Отново арсен?
— Изглежда. Разбира се, може състоянието му да се е влошило, но Куимпър не смята така, а и Джонстън е на същото мнение.
— Предполагам — несигурно изрече Крадък, — че наистина Алфред е трябвало да бъде жертвата.
Гласът на Бейкън прозвуча заинтригувано:
— Искате да кажете, че докато смъртта на Алфред не би облагодетелствала никого, то смъртта на стареца би била от полза за повечето от тях. Допускам, че може да е станала грешка. Не е изключено някой да е помислил, че чаят е предназначен за стария.
— Сигурни ли са, че отровата е била дадена по този начин?
— Не, разбира се, че не са. Сестрата, както всяка добра сестра, е измила всички съдове и прибори. Чашите, лъжиците, чайникът — всичко. Но това изглежда единственият възможен начин.
— Което означава — отбеляза замислено Крадък, — че един от пациентите не е бил чак толкова болен, колкото останалите. Видял е своя шанс и е сложил отровата в чашата.
— Добре, вече няма да има съмнителни работи — сериозно заяви инспектор Бейкън. — Сега сме ангажирали две сестри, като не смятаме госпожица Айлсбароу, а съм изпратил и няколко от моите хора там. Идвате ли?
— По възможно най-бързия начин.
Люси Айлсбароу прекоси вестибюла, за да посрещне инспектор Крадък. Имаше блед и измъчен вид.