— Преживяхте тежки моменти — каза Крадък.
— Беше като ужасен, дълъг кошмар — отвърна тя. — Снощи наистина си помислих, че всички умират.
— Що се отнася до кърито…
— От него ли беше?
— Да, много добре поръсено с арсен — напълно в стила на Борджиите.
— Ако е вярно — отбеляза Люси, — сигурно е… трябва да е… някой от семейството.
— Някаква друга възможност?
— Не, нали разбирате, започнах да приготвям това проклето къри доста късно — след шест часа, защото господин Кракънторп специално пожела. Трябваше да отворя нова кутия къри на прах, така че никой не би могъл да я пипа. Предполагам, че кърито прикрива вкуса?
— Арсенът няма вкус — разсеяно отговори Крадък. — Сега да видим какви са възможностите. Кой от тях е имал шанс да се приближи, докато кърито се е готвело?
— В действителност всеки би могъл да се промъкне в кухнята, докато приготвям масата в трапезарията.
— Така. Кои бяха в къщата? Старият Кракънторп, Ема, Седрик…
— Харолд и Алфред. Те пристигнаха от Лондон следобед. О, и Брайън — Брайън Истли. Но той си тръгна точно преди вечеря. Трябвало да се срещне с някого в Бракхамптън.
Крадък отбеляза замислено:
— Връзва се с болестта на стария по Коледа. Куимпър подозира, че е имало арсен. Всички еднакво болни ли изглеждаха снощи?
Люси се замисли:
— Като че ли старият господин Кракънторп беше най-зле. Доктор Куимпър положи неимоверни грижи за него. Бих казала, че е много добър лекар. Седрик обаче вдигна най-голям шум. Разбира се, силните здрави хора винаги реагират така.
— Как беше Ема?
— Доста зле.
— Но, чудя се, защо Алфред?
— И аз — отвърна Люси. — Дали са имали предвид точно Алфред?
— Странно, и аз се питах същото.
— Изглежда толкова безсмислено.
— Само ако можех да се добера до мотива на цялата тази работа — заяви Крадък. — Видимо няма логика. Удушената жена в саркофага е вдовицата на Едмънд Кракънторп. Да приемем, че е така. Вече почти е доказано. Сигурно има връзка между това и преднамереното отравяне на Алфред. Всичко става тук, в семейството. Дори да кажем, че някой от тях е луд, пак няма обяснение за случилото се.
— Не, наистина — съгласи се Люси.
— Добре, внимавайте — предупреди я Крадък. — Не забравяйте, че в къщата има отровител и един от пациентите ви горе не е толкова болен, колкото изглежда.
След като Крадък си замина, Люси отново бавно се изкачи на горния етаж. Когато минаваше край стаята на стария господин Кракънторп, тя чу властен глас, малко изнемощял от болестта:
— Момиче… Момиче… Ти ли си? Ела тук.
Люси влезе в стаята. Господин Кракънторп лежеше в леглото, подпрян на възглавници. Люси помисли, че изглежда доста весел за болен човек.
— Къщата е пълна с отвратителни болнични сестри — оплака се той. — Трополят насам-натам, придават си важност, мерят ми температурата, не ми дават да ям каквото искам — и това сигурно струва доста пари. Кажи на Ема да ги отпрати. Ти можеш да се грижиш достатъчно добре за мен.
— Всички се разболяха, господин Кракънторп — поясни Люси. — Знаете, че не мога да се грижа за всички.
— Гъби — каза мистър Кракънторп. — Проклетите ужасни неща — гъбите. От супата, която ядохме снощи. Ти я направи — добави обвинително той.
— Нищо им нямаше на гъбите, господин Кракънторп.
— Не обвинявам теб, момиче, не те обвинявам. Случвало се е и преди. Попада една отровна гъба и край. Човек може и да не разбере. Знам, че си добро момиче. Не би го направила нарочно. Как е Ема?
— Днес следобед се чувства по-добре.
— Аха, а Харолд?
— И той е по-добре.
— Какво чувам, Алфред хвърлил топа, а?
— Не трябваше да ви казват, господин Кракънторп.
Той се засмя — висок, скимтящ смях, изразяващ безкрайна радост.
— Чувам всичко. Макар и да се опитват, не могат да скрият нищо от стареца. И така, Алфред е мъртъв. Няма вече да живее на моя гръб, а и няма да получи нищо от парите. Всички те ме чакаха да умра, нали знаеш, най-вече Алфред. Сега той е мъртъв. Бих казал, че това е доста добра шега.
— Не е много любезно от ваша страна, господин Кракънторп — строго каза Люси.
Старецът отново се засмя.
— Ще ги надживея всичките — злорадстваше той. — Ще видиш, че ще стане така, моето момиче. Ще видиш.