— Мисля си също дали Маргарет ще има нещо против, ако не пристигнеш за чая, а, да речем, към седем часа вечерта.
Госпожа Магликъди погледна приятелката си с любопитство.
— Какво си си наумила, Джейн?
— Елспет, предлагам да дойда с теб до Лондон и да се върнем отново в Бракхамптън с влака, с който си пътувала завчера. После от Бракхамптън ти ще отидеш отново в Лондон, а аз ще дойда тук, както ти направи. Разбира се, разходите ще бъдат за моя сметка — наблегна госпожица Марпъл на този момент.
Госпожа Магликъди пренебрегна финансовия аспект.
— Какво, по дяволите, очакваш, Джейн? — попита тя. — Още едно убийство?
— Разбира се, че не — заяви шокирана госпожица Марпъл. — Признавам обаче, че бих искала сама да видя, под твое ръководство, ъъъ… наистина е много трудно да се намери подходящата дума — терена на престъплението.
И така, на следващия ден госпожица Марпъл и госпожа Магликъди напуснаха бързо Лондон в два противоположни ъгъла на първокласен вагон на влака в 16:50 от Падингтън. Гарата бе дори още по-препълнена, отколкото предишния петък, тъй като сега оставаха само два дни до Коледа, но влакът в 16:50 бе сравнително спокоен, поне в предната си част.
Този път никакъв влак не се изравни с техния, нито пък те — с друг. От време на време профучаваше по някой влак към Лондон. Два влака минаха край тях, но с висока скорост. Госпожа Магликъди периодично поглеждаше часовника си с израз на съмнение.
— Трудно е да се каже точно кога ще преминем през гара, която ми е позната…
А те непрекъснато преминаваха през гари.
— След пет минути трябва да пристигнем в Бракхамптън — заяви госпожица Марпъл.
На вратата се появи кондуктор. Госпожица Марпъл погледна въпросително. Госпожа Магликъди поклати отрицателно глава. Той перфорира билетите им и отмина, залитайки леко при големия завой, който влакът направи. В този момент влакът намали скоростта си.
— Май че пристигаме в Бракхамптън — каза госпожа Магликъди.
— Мисля, че навлизаме в предградията — уточни госпожица Марпъл.
Отвън проблясваха светлини, виждаха се сгради и понякога бегло — улици и трамваи. Скоростта намаля още повече. Започнаха да пресичат стрелките.
— Ще бъдем там след минута — отбеляза госпожа Магликъди, — но аз наистина не виждам полза от пътуването. То подсказа ли ти нещо, Джейн?
— Боя се, че не — отговори госпожица Марпъл с глас, в който имаше съмнение.
— Неприятна загуба на прилична сума — подчерта госпожа Магликъди. Гласът й сигурно щеше да прозвучи по-неодобрително, ако самата тя плащаше. Госпожица Марпъл бе твърдо убедена в това.
— Независимо от всичко — подчерта тя, — човек иска да види със собствените си очи мястото. Този влак има закъснение само няколко минути. В петък навреме ли пристигна?
— Мисля, че да. Наистина не забелязах.
Влакът бавно навлезе в оживената гара на Бракхамптън. Високоговорителят дрезгаво съобщи за пристигането му, започнаха да се отварят и затварят врати, влизаха и излизаха хора, обикаляха насам-натам по перона. Оживена, пренаселена сцена.
Госпожица Марпъл си помисли, че би било лесно на убиеца да се смеси с тълпата, да напусне гарата сред блъскащата се тълпа или дори да се премести в друг вагон и да продължи да пътува с влака, каквато и да е крайната му спирка. Лесно е да си пасажер — мъж сред много други. Но не е толкова лесно да накараш един труп да изчезне яко дим. Той трябва да се намира някъде.
Госпожа Магликъди беше слязла. Сега говореше от перона през отворения прозорец.
— Внимавай да не настинеш, Джейн — каза тя. — Времето е ужасно коварно през този сезон, а и ти не си така млада, както преди.
— Знам — отвърна госпожица Марпъл.
— И нека не се притесняваме повече за всичко това. Направихме каквото можахме.
Госпожица Марпъл кимна и добави:
— Не стой на студа, Елспет. Защото в противен случай ти ще си тази, която ще настине. Иди и си поръчай един хубав горещ чай в закусвалнята. Имаш време — влакът ти заминава чак след 12 минути.
— Мисля, че така и ще направя. Довиждане, Джейн.
— Довиждане, Елспет. Весела Коледа. Надявам се, че ще намериш Маргарет в добро здраве. Приятно прекарване в Цейлон. Предай поздравите ми на Родерик, ако изобщо ме помни, в което се съмнявам.
— Разбира се, че те помни, и то много добре. Ти си му помогнала по някакъв начин, когато ходеше на училище — нещо във връзка с пари, изчезнали от един шкаф. Никога няма да го забрави.