Люси отиде в стаята си, извади речник и потърси думата „тонтина“. Затвори го замислено и се вторачи в празното пространство пред себе си.
— Не разбирам защо искате да се видите с мен — раздразнено заяви доктор Морис.
— Познавате семейство Кракънторп отдавна — обясни инспектор Крадък.
— Да, да, познавам ги всичките. Помня стария Джосая Кракънторп. Беше костелив орех и все пак умен човек. Направи много пари.
Той намести старите си кокали на стола и се взря в инспектор Крадък изпод гъстите си вежди.
— Значи вие слушате този глупак Куимпър. Запалени млади доктори! Винаги имат разни идеи в главата си. Втълпил си е, че някой се опитва да отрови Лутър Кракънторп. Глупости! Мелодрама. Той, разбира се, имаше стомашни кризи. Лекувах го. Не се случваше много често — нищо особено.
— Доктор Куимпър изглежда смята, че има нещо странно — поясни Крадък.
— Един лекар не трябва да мисли. В края на краищата, надявам се, че бих могъл да разпозная отравяне с арсен.
— Твърде много известни лекари са правили грешки — изтъкна Крадък. — Например — той напрегна паметта си — случаят „Грийнбароу“, госпожа Тени, Чарлс Лийдс, трима души от семейство Уестбъри — всичките бяха погребани кротко, без лекуващите ги лекари да са имали и най-малкото подозрение. А всички тези лекари са били добри, уважавани хора.
— Добре, добре — съгласи се доктор Морис, — искате да кажете, че може да съм допуснал грешка. Е, не мисля, че е така.
Замълча за миг, а после попита:
— Кой според Куимпър го е направил — ако наистина е така?
— Няма представа — отвърна Крадък. — Беше разтревожен. В крайна сметка, знаете, че там има много пари — добави той.
— Да, да, известно ми е какво ще получат, когато Лутър Кракънторп умре. А те силно се нуждаят от пари. Основателна причина, но от нея не следва, че ще убият стария, за да ги получат.
— Не непременно — съгласи се инспектор Крадък.
— Във всеки случай — продължи доктор Морис, — имам принцип да не подозирам нещо без основателна причина. Без основателна причина — повтори той. — Трябва да призная, че това, което току-що ми казахте, малко ме поразтърси. Арсен в големи количества, очевидно, и все пак не разбирам защо идвате при мен. Мога само да ви кажа, че аз не съм имал подозрения. Може би е трябвало да погледна много по-сериозно на тези стомашни кризи на Лутър Кракънторп. Вие обаче вече сте свършили доста работа.
Крадък се съгласи.
— Всъщност бих искал да разбера нещо повече за семейство Кракънторп. Има ли някаква наследствена обремененост при тях — нещо странно?
Очите под гъстите вежди го погледнаха сериозно.
— Да, разбирам, че мислите ви могат да вземат такава посока. Добре, старият Джосая беше напълно нормален. Здрав като бик. Жена му беше свръхчувствителна, проявяваше склонност към меланхолия. Произхождаше от семейство, в което е имало кръвно родство между родителите. Почина скоро след раждането на втория си син. Бих казал, че Лутър е наследил известна, да кажем, нестабилност от нея. Беше доста обикновен младеж, но винаги е бил в конфликт с баща си. Старият беше разочарован от него и мисля, че Лутър негодуваше от това и най-накрая го превърна в нещо като мания. После го пренесе в семейния си живот. Ще забележите, ако изобщо разговаряте с него, че изпитва силна неприязън към синовете си. Но обичаше дъщерите си. И Ема, и Еди — тази, която почина.
— Защо не обича синовете си? — попита Крадък.
— За да разберете, би трябвало да идете в една от новите модерни психиатрични клиники. Само ще ви кажа, че самият Лутър никога не се е чувствал достатъчно годен като човек и силно негодуваше срещу финансовото си положение. Той притежава доход, но няма никакви пълномощия да разполага с капитала. Ако имаше право да лиши от наследство синовете си, вероятно нямаше да ги мрази чак толкова. Безсилието го кара да се чувства унижен.
— Затова ли е толкова доволен от мисълта да надживее всички?
— Навярно. Смятам, че оттук произтича и свидливостта му. Според мен той е успял да спести значителна сума от големия си доход, преди, разбира се, данъците да достигнат сегашните си шеметни стойности.
На инспектор Крадък му хрумна нещо.
— Предполагам, че е оставил спестяванията си на някого със завещание? Това поне би могъл да направи.
— О, да, макар че Бог знае на кого ги е оставил. Може би на Ема, но лично аз се съмнявам. Тя ще получи своя дял от собствеността му. А може и на Алегзандър, на внука си.