Люси беше принудена да се съгласи, че в момента животът й наистина се състои предимно от подноси. Точно сега подреждаше тези, които трябваше да отнесе на болните.
— Сестрите пък не си помръдват пръста — заяви госпожа Кидър. — Непрекъснато искат чайници, пълни със силен чай. И храната да е готова. Изтощена съм, ето каква е истината — говореше тя с тон на голямо задоволство, макар че всъщност беше свършила малко повече от нормалната си сутрешна работа. Люси отбеляза сериозно:
— Никога не се щадите, госпожа Кидър.
Госпожа Кидър изглеждаше доволна. Люси пое първия поднос и тръгна нагоре по стълбите.
— Какво е това! — неодобрително я попита мистър Кракънторп, щом влезе при него.
— Говежди бульон и яйчен крем.
— Махни ги — нареди мистър Кракънторп. — Няма да ги вкуся. Казах на онази сестра, че искам бифтек.
— Доктор Куимпър смята, че още не трябва да ядете бифтек.
Мистър Кракънторп изсумтя.
— Отново се чувствам добре. Утре ставам. Как са другите?
— Господин Харолд е много по-добре. Утре се връща в Лондон.
— Слава Богу! — заяви мистър Кракънторп. — А Седрик? Има ли някаква надежда и той да си замине утре за своя остров?
— Засега не.
— Жалко. Какво прави Ема? Защо не идва да ме види?
— Все още е на легло, мистър Кракънторп.
— Жените винаги се глезят. Ти обаче си добро, здраво момиче — одобрително отбеляза той. — По цял ден тичаш, нали?
— Доста се движа — потвърди Люси.
Старият Кракънторп кимна одобрително с глава.
— Ти си добро и здраво момиче и не мисли, че съм забравил това, за което ти говорих. В един от близките дни ще видиш какво ще стане. Няма винаги да става така, както Ема иска. И не слушай другите, когато казват, че съм стиснат старец. Просто съм грижлив по отношение на парите си. Събрал съм солидна сума и знам за кого ще я похарча, когато му дойде времето — погледна я той похотливо.
Люси бързо излезе от стаята, избягвайки протегнатата му ръка.
Следващият поднос беше за Ема.
— О, благодаря ви, Люси. Вече наистина дойдох на себе си. Гладна съм, а това е добър признак, нали? Мила — продължи Ема, докато Люси поставяше подноса върху коленете й, — действително се чувствам много неудобно заради леля ви. Предполагам, не сте имали никакво време да идете да я видите.
— Всъщност наистина нямах време.
— Боя се, че й липсвате.
— О, не се тревожете, госпожице Кракънторп. Тя разбира какви ужасни моменти преживяваме.
— Обадихте ли й се по телефона?
— Не, отдавна не съм.
— Е, позвънете й. Обаждайте й се всеки ден. На възрастните хора им е толкова приятно да научават новини.
— Много сте мила — отвърна Люси.
Съвестта малко започна да я гризе, докато слизаше за следващия поднос. Усложненията около болните в къщата я бяха погълнали изцяло и тя нямаше време да мисли за нищо друго. Реши, че ще позвъни на госпожица Марпъл веднага щом занесе яденето на Седрик.
В момента в къщата имаше само една сестра и те се разминаха на площадката, поздравявайки се.
Невероятно чист и спретнат, Седрик седеше изправен в леглото и бързо пишеше нещо на листове.
— Здравейте, Люси. Какъв дяволски буламач ми носите днес? Бих искал да разкарате онази ужасна сестра, много е хитра. Не знам защо, но се обръща към мен на „ние“: „Как сме тази сутрин? Добре ли спахме? О, Боже, колко сме непослушни, как сме отметнали завивките!“ — заимитира сестрата той с висок фалцет.
— Изглеждате много весел — отбеляза Люси. — С какво се занимавате?
— Планове — отвърна Седрик. — Какво ще направя с това място, когато старият умре. Тук земята е много добра, нали знаете. Не мога да реша дали аз самият да разработя известна част, или да я продам наведнъж на парцели. Много е ценна за промишлени цели. Къщата става за частна клиника или за училище. Не съм сигурен дали няма да продам половината земя и да вложа парите, за да построя нещо екстравагантно върху другата половина. Вие какво мислите?
— Още не сте я получили — студено отвърна Люси.
— И все пак ще я имам. Тя не се дели като останалото наследство. Получавам я изцяло. И ако успея да я продам на добра цена, парите ще представляват капитал, а не доход, така че няма да плащам данъци за него. Прекалено много пари. Помислете си само!