— Винаги съм смятала, че презирате парите — отбеляза Люси.
— Разбира се, че ги презирам, когато ги нямам. Това е единственото достойно нещо, което мога да направя. Колко хубаво момиче сте, Люси! Дали пък не мисля така, защото отдавна не съм виждал приятни жени?
— Предполагам, че е второто.
— Все още ли сте заета? Оправяте и подреждате всичко и всички?
— Изглежда някой го е направил с вас — заяви Люси, като го погледна.
— Проклетата сестра — прочувствено заяви Седрик. — Пристигна ли заключението за смъртта на Алфред? Какво се е случило?
— Не съм известена — отговори Люси.
— Полицията е предпазлива. От това масово отравяне човек наистина може да се разстрои, нали? Искам да кажа, психически. Не говоря за по-очевидните страни. А вие се пазете — добави той.
— Опитвам се да го правя.
— Младият Алегзандър върна ли се вече в училище?
— Мисля, че все още е у семейство Стодарт-Уест. Вдругиден тръгват на училище.
Преди да седне да обядва, Люси отиде до телефона и позвъни на госпожица Марпъл.
— Ужасно съжалявам, че не успях да намина да ви видя, но наистина бях много заета.
— Разбира се, скъпа, разбира се. Пък и в момента не може да се направи нищо. Просто чакаме.
— Да, но какво всъщност чакаме?
— Скоро Елспет Магликъди трябва да се върне — обясни й госпожица Марпъл. — Писах й незабавно да си дойде. Казах й, че е неин дълг да го направи. Затова не се тревожете прекалено много, скъпа — прозвуча мило и успокоително гласът й.
— Нали не мислите… — започна Люси и замълча.
— Че ще има нови убийства? Надявам се да няма. Но човек никога не знае, нали така? Когато някой наистина е лош… А мисля, че тук има доста голяма доза злонамереност.
— Или лудост — каза Люси.
— Разбира се, знам, че това е съвременният поглед върху нещата. Но самата аз не съм съгласна.
Люси затвори телефона, отиде в кухнята и взе подноса с обеда си. Госпожа Кидър бе свалила престилката си и се канеше да си тръгва.
— Надявам се, че ще се справите, госпожице? — загрижено запита тя.
— Разбира се, че ще се справя — бързо отвърна Люси.
Тя не отнесе подноса в голямата мрачна трапезария, а в малкия кабинет. Тъкмо привършваше обеда си, когато вратата се отвори и се появи Брайън Истли.
— Здравейте — поздрави го тя. — Появяването ви е съвсем неочаквано.
— Сигурно е така. Как е народът тук?
— Много по-добре. Утре Харолд се връща в Лондон.
— Какво мислите за всичко това? Наистина ли е било арсен?
— Да, арсен е.
— Още не се е появило във вестниците.
— Не, мисля, че полицията го пази в тайна.
— Някой трябва да има зъб на семейството. Кой може да се е промъкнал и да е пипал храната?
— Предполагам, че аз съм най-вероятният човек.
Брайън я погледна загрижено.
— Но не сте, нали? — попита той. Гласът му звучеше малко стреснато.
— Не, не съм аз — увери го Люси.
Никой не би могъл да се докосне до кърито. Беше го приготвила сама в кухнята и го беше сервирала. Единственият човек, който би имал възможност да го направи, беше един от петимата, седнали да вечерят.
— Искам да кажа, защо бихте го направили? — попита Брайън. — Те не означават нищо за вас, нали?
После добави:
— Надявам се, че нямате нищо против, задето се върнах така неочаквано.
— Не, разбира се. Дълго ли ще останете?
— Ами бих искал, ако няма да ви бъде много досадно.
— Не, не, ще се справя.
— Нали разбирате, в момента съм без работа и… доста ми дотегна. Наистина ли нямате нищо против?
— О, във всеки случай не съм аз човекът, който има думата. Госпожица Ема трябва да каже.
— О, с Ема всичко е наред — отвърна Брайън. — Винаги е била много мила с мен. По свой начин, разбира се. Тя таи нещата в себе си, всъщност е малко загадъчна. Животът тук и грижите около стария биха потиснали повечето хора. Жалко, че не се омъжи. Предполагам, че вече е твърде късно.
— Съвсем не мисля, че е твърде късно — заключи Люси.
— Ами… — размишляваше Брайън. — Може би някой свещеник — заяви обнадеждено той. — Ще бъде полезна за енорията и ще проявява такт по отношение на Съюза на майките. Наистина мисля така. Не защото знам какво означава този съюз, но съм го срещал в книгите. В неделя ще носи шапка в църквата.