— Не звучи особено перспективно — отвърна Люси, като стана и взе подноса.
— Дайте на мен — каза Брайън, поемайки подноса от нея. Двамата отидоха заедно в кухнята. — Да ви помогна ли да измиете? Тази кухня наистина ми харесва. Знам, че не е от нещата, които днес хората харесват, но на мен ми харесва и цялата къща. Отвратителен вкус, предполагам, но това е. Можеш съвсем спокойно да приземиш самолет в парка — ентусиазирано допълни той.
Взе една кърпа за бърсане на съдове и започна да подсушава лъжиците и вилиците.
— Според мен за имението е пагубно, че остава на Седрик — продължи Брайън. — Знаете ли какво ще е първото нещо, което ще направи той? Ще продаде всичко и пак ще запраши в чужбина. Не разбирам защо Англия не е достатъчно подходяща за всеки. Харолд също не би искал тази къща, а, разбира се, за Ема тя е прекалено голяма. Само ако можеше да се падне на Алегзандър, двамата с него щяхме да бъдем толкова щастливи тук! Естествено, хубаво би било да има и жена в къщата — погледна замислено Люси. — Е, хайде, каква полза има да говорим. Да получи Алегзандър това нещо тук, би означавало най-напред всички други да умрат, което е малко вероятно, нали? Макар че като гледам стария, спокойно би могъл да доживее до сто години, дори и само за да ги подразни. Не мисля, че се е разстроил много от смъртта на Алфред, нали?
— Не, не е — лаконично отвърна Люси.
— Свадлив стар дявол! — весело подхвърли Брайън Истли.
Глава двайсет и втора
— Ужасни неща разправят хората — каза госпожа Кидър. — Старая се да не ги слушам, доколкото мога. Трудно е да се повярва — застана в очакване тя.
— Сигурно е така — отвърна Люси.
— За тялото, което беше намерено в големия хамбар — продължаваше госпожа Кидър, като се движеше заднишком, по рачешки, на ръце и колене и търкаше пода на кухнята. — Казват, че през войната жената била приятелка на господин Едмънд. Дошла тук, последвана от ревнив съпруг, който я убил. Такова нещо е възможно за чужденец, но е малко вероятно след толкова години, нали?
— На мен ми звучи съвсем невероятно.
— Разказват и още по-лоши неща — нареждаше госпожа Кидър. — Хората приказват какво ли не. Да им се чудиш. Някои говорят, че господин Харолд се оженил някъде в чужбина, а жена му дошла тук и разбрала, че след брака си с лейди Алис е станал двуженец и щяла да го даде под съд, но той се срещнал с нея тук и я убил, а после сложил тялото в саркофага. Можете ли да си представите!
— Отвратително — разсеяно отвърна Люси. Умът й бе зает е други мисли.
— Разбира се, аз не ги слушам — с достойнство заяви госпожа Кидър. — Самата аз никак не вярвам на такива приказки. Не разбирам как хората могат да измислят подобни неща, камо ли да ги разказват. Надявам се само нещо да не стигне до ушите на госпожица Ема. Би я разстроило, а на мен не ми се иска да стане така. Тя е много добра и аз не съм чула нито една дума против нея, нито една. А и след като мистър Алфред е мъртъв, никой вече не говори нищо против него. Дори не казват, че е било възмездие, а спокойно биха могли да го направят. Ужасно е, госпожице, нали? Всичките тези злостни приказки…
Госпожа Кидър говореше с голямо удоволствие.
— Сигурно е много болезнено за вас да слушате това — отбеляза Люси.
— О, да, наистина. Казвам на съпруга си: как могат така?
На вратата се позвъни.
— Сигурно е докторът, госпожице. Ще му отворите ли, или да ида аз?
— Аз ще отворя.
Обаче не беше докторът. На вратата стоеше висока елегантна жена, облечена в палто от визон. В началото на чакълената алея бучеше един „Ролс-Ройс“. Вътре чакаше шофьорът.
— Мога ли да се видя с госпожица Ема Кракънторп?
Гласът беше приятен, с френско „р“. Жената също беше привлекателна — на около трийсет и пет години, с тъмна коса и скъп и красив грим.
— Съжалявам — отвърна Люси. — Госпожица Кракънторп е болна и не може да приеме никого.
— Да, знам, че е болна, но е много важно да я видя.
— Боя се… — започна Люси.
Посетителката я прекъсна:
— Мисля, че вие сте госпожица Айлсбароу, нали? — усмивката й беше приятна. — Синът ми говореше за вас, така че съм осведомена. Аз съм лейди Стодарт-Уест и Алегзандър сега се намира у нас.
— О, разбирам — каза Люси.
— Наистина е важно да видя госпожица Кракънторп — продължи дамата. — Знам всичко за болестта й и ви уверявам, че посещението ми не е просто жест на учтивост. То е заради нещо, което момчетата ми разказаха, което моят син ми разказа. Мисля, че е въпрос от изключителна важност, и бих искала да го обсъдя с госпожица Кракънторп. Моля ви, ще й предадете ли?