— Заповядайте — въведе Люси гостенката във вестибюла, а после в гостната. — Ще отида да предам на госпожица Кракънторп.
Тя се качи на горния етаж, почука на вратата на Ема и влезе.
— Тук е лейди Стодарт-Уест. Настоява да ви види.
— Лейди Стодарт-Уест? — погледна изненадано Ема. По лицето й премина сянка на тревога. — Не се е случило нищо лошо с момчетата, нали? С Алегзандър?
— Не, не — увери я Люси. — Изглежда става дума за нещо, което те са й разказали.
— Ами добре… — колебаеше се Ема. — Навярно трябва да я приема. Как изглеждам, Люси?
— Много добре.
Ема седеше изправена в леглото, раменете й бяха загърнати в мек розов шал, който подсилваше бледата руменина по бузите й. Сестрата беше сресала и нагласила грижливо тъмната й коса. Предишния ден Люси бе поставила ваза с есенни листа на тоалетката. Стаята изглеждаше приятна и съвсем не приличаше на болнична.
— Наистина се чувствам съвсем добре. Доктор Куимпър каза, че утре мога да стана.
— Действително, отново приличате на себе си — отбеляза Люси. — Да доведа ли лейди Стодарт-Уест?
— Да, моля ви.
Люси отново слезе долу.
— Заповядайте в стаята на госпожица Кракънторп.
Тя придружи гостенката, покани я да влезе, а после затвори вратата на стаята. Лейди Стодарт-Уест се приближи до леглото с протегната ръка.
— Госпожице Кракънторп? Извинете ме, че нахлух така. Виждала съм ви, мисля, на спортните празници в училище.
— Да — каза Ема, — спомням си добре. Моля, седнете.
Лейди Стодарт-Уест се отпусна на стола, сложен на удобно място до леглото. Заговори с тих, спокоен глас:
— Сигурно смятате за твърде странно, че идвам тук по този начин, но има причина. И мисля, че е важна. Виждате ли, момчетата ми разказаха разни неща. Разбирате колко възбудени бяха по повод убийството, станало тук. Признавам, че в първия момент историята не ми хареса. Исках веднага да върна Джеймс вкъщи. Но моят съпруг ми се присмя. Той каза, че това явно е убийство, което няма нищо общо с къщата и семейството. Каза още, че доколкото си спомня детството си, а и съдейки по писмата на Джеймс, двамата с Алегзандър се забавляват толкова много, че би било истинска жестокост да ги върнем обратно. Предадох се и се съгласих да останат до момента, в който Джеймс трябваше да доведе Алегзандър у нас.
— Мислите, че трябваше да изпратим сина ви вкъщи по-рано? — попита Ема.
— Не, не, нищо подобно. О, толкова ми е трудно. Но трябва да ви кажа всичко, което имам да ви разказвам. Виждате ли, момчетата са разбрали доста неща. Казаха ми, че според полицията мъртвата жена може да е била френското момиче, което вашият по-голям брат, убит през войната, е познавал във Франция. Така ли е?
— Това е една вероятност — отвърна Ема с леко треперещ глас, — която не трябва да се пренебрегва. Може и така да е било.
— Има ли някаква причина да смятате, че тялото е на същото момиче, на тази Мартин?
— Казах ви, това е една вероятност.
— Но защо мислят, че е била Мартин? Бяха ли намерени у нея писма, документи?
— Не, нищо. Но, виждате ли, аз получих писмо от Мартин.
— Получили сте писмо от Мартин!
— Да. Писмо, в което ми пишеше, че се намира в Англия и би искала да дойде да се видим. Поканих я тук, но получих телеграма, че трябва да се върне във Франция. Вероятно се е върнала там. Не знаем. После обаче бе намерен плик, адресиран до нея, което показва, че е идвала тук. Но наистина не разбирам… — тя спря.
Лейди Стодарт-Уест бързо се намеси:
— Не разбирате какво ме засяга случката? Съвсем логично е да се чудите! На ваше място и аз бих се питала. Когато чух за историята или по-скоро събрах сведения за нея, трябваше да дойда и да се уверя дали наистина е така, защото, ако е…
— Да? — попита Ема.
— Тогава трябва да ви кажа нещо, което никога не съм възнамерявала да ви казвам. Виждате ли, аз съм Мартин Дюбоа.
Ема се вторачи в гостенката, сякаш не можеше да възприеме смисъла на думите й.
— Вие! — възкликна тя. — Вие сте Мартин?
Жената кимна енергично.
— Да, изненадана сте, сигурна съм, но е вярно. Срещнах брат ви Едмънд през първите дни на войната. Беше настанен в нашата къща. Е, останалото знаете. Влюбихме се. Искахме да се оженим и тогава дойде отстъплението при Дюнкерк. Съобщиха, че Едмънд е изчезнал. По-късно дойде вестта, че е убит. Няма да ви разказвам за онова време. Беше отдавна и вече е минало. Искам обаче да знаете, че много обичах брат ви… Последва суровата действителност на войната. Германците окупираха Франция. Участвах в Съпротивата. Бях сред тези, които трябваше да изпращат англичаните през Франция за Англия. Така се запознах със сегашния си съпруг. Той беше офицер от военновъздушните сили, изпратен във Франция със специална задача. След като свърши войната, се оженихме. Няколко пъти се каних да ви пиша или да дойда да ви видя, но се отказвах. На никого не би помогнало да се рови из старите спомени. Имах нов живот и не исках да си припомням миналото.