— Много неприятно — отбеляза Алис. — Откриха ли кой го е направил? — попита тя, проявявайки интерес, който само външно изглеждаше повърхностен.
— Още не.
— Каква е била жената?
— Никой не знае. Очевидно французойка.
— О, французойка! — възкликна Алис и независимо от разликата в социалното положение, тонът й беше същият както на инспектор Бейкън. — Много неприятно за всички вас — съгласи се тя.
Двамата излязоха от трапезарията и влязоха в малкия кабинет, където обикновено седяха, когато бяха сами. Харолд вече се чувстваше напълно изтощен. „Ще си легна рано“ — помисли си той.
Взе от масата във вестибюла пакета, за който бе споменала жена му. Беше малък, грижливо запечатан с восък и опакован много педантично. Харолд седна на обичайното си място до камината и го отвори. Вътре имаше малка кутийка с етикет, на който пишеше „По две таблетки вечер“. Беше сложено и малко листче с надпис от аптеката в Бракхамптън: „Изпратено по молба на доктор Куимпър“.
Харолд Кракънторп се намръщи. Отвори кутийката и погледна таблетките. Да, приличаха на тези, които вземаше. Но Куимпър му беше поръчал да ги спре. „Вече нямате нужда от тях“ — така беше казал докторът.
— Какво е това, скъпи? — попита Алис. — Изглеждаш разтревожен.
— О, просто едни таблетки. Вземах ги вечер. Но си мисля, че лекарят ми каза да не ги пия повече.
Жена му отговори спокойно:
— Навярно те е предупредил да не забравяш да ги вземаш.
— Сигурно е било така — със съмнение отвърна Харолд. Погледна я. Тя го наблюдаваше. За миг се зачуди, макар че рядко се чудеше какво точно си мисли. Спокойният й поглед не му говореше нищо. Очите й приличаха на прозорци на празна къща. Какво мислеше тя за него, какво чувстваше? Била ли е някога влюбена в него? Може би. Или се бе омъжила за него, защото е смятала, че положението му в Сити е добро, и защото е била изморена от собственото си безпарично съществуване? Е, като цяло тя се бе възползвала доста добре от това. Имаше кола и къща в Лондон. Пътуваше в чужбина, когато поискаше, купуваше си скъпи дрехи, макар че, Бог е свидетел, те никога не изглеждаха добре на нея. Да, общо взето, беше се справила доста добре. Той се чудеше дали и тя мисли така. Разбира се, Алис не го обичаше истински, но и той не я обичаше. Нямаха нищо общо помежду си, нищо, за което да разговарят, никакви общи спомени. Ако имаше деца… Но деца нямаше. Странно, че в семейството нямаше деца, с изключение на момчето на Еди. На младата Еди. Беше глупаво момиче, да се ожени толкова прибързано, във военно време.
Е, той й беше казал какво мисли: „Всичко изглежда много хубаво — смелите млади пилоти, чаровни, мъжествени, но от тези неща няма да има полза в мирно време. Вероятно едва ли ще може да те издържа“. А Еди му беше отвърнала, че няма никакво значение. Тя обичала Брайън и Брайън я обичал, но вероятно скоро щели да го убият. Защо да не бъдели поне малко щастливи? Какъв смисъл имало да се гледа в бъдещето, когато можело да го свалят всеки момент. И най-накрая Еди бе казала, че бъдещето наистина няма голямо значение, защото един ден ще имат всичките пари на дядо си.
Харолд се размърда неспокойно на стола. Наистина, завещанието на дядо им беше несправедливо. Да ги остави да висят на косъм! То не удовлетвори никого. Не зарадва внуците и съвсем разяри баща им. Старият твърдо беше решил да не умира. Именно това го караше да се грижи толкова за себе си. Трябваше обаче скоро да умре. Наистина трябваше скоро да умре. В противен случай… Всичките тревоги на Харолд го налегнаха отново и той усети, че му е зле — беше изтощен и замаян.
Забеляза, че Алис продължаваше да го наблюдава. Тези светли замислени очи го караха да се чувства неловко.
— Мисля да си лягам — каза той. — Днес за първи ден ходих до Сити.
— Да — съгласи се Алис. — Мисля, че идеята е добра. Сигурна съм, че докторът ти е казал отначало да не се напрягаш много.
— Лекарите винаги говорят така — отвърна Харолд.
— И не забравяй да си изпиеш таблетките, скъпи — добави Алис. Тя взе кутийката и му я подаде.
Той каза лека нощ и се качи горе. Да, имаше нужда от таблетките. Щеше да бъде грешка да се откаже от тях толкова скоро. Взе две и ги глътна с чаша вода.
Глава двайсет и четвърта
— Никой не би могъл да сътвори по-голяма бъркотия от тази, която аз изглежда направих — мрачно заяви Дърмът Крадък.
Беше седнал е изпънати крака и сякаш не подхождаше на претрупаната с мебели гостна на преданата Флорънс. Беше напълно изтощен, разстроен и обезсърчен.