— Не, не.
— А после пликът от писмото на Ема до нея с лондонския адрес. Беше намерен в Ръдърфорд Хол, което показваше, че тя действително е била там.
— Но убитата не е била там! — изтъкна госпожица Марпъл.
— Не и в смисъла, който влагате вие. Дошла е в Ръдърфорд Хол едва след като е била мъртва. Изхвърлена от влак на железопътния насип.
— О, да!
— Пликът доказва само, че убиецът е бил там. Вероятно той го е взел от нея заедно с останалите й документи и вещи и после случайно го е изпуснал, макар че вече започвам да се чудя дали наистина е било случайно. Положително инспектор Бейкън, а и вашите хора са претърсили мястото старателно, нали така, и не са го намерили. Появил се е едва по-късно в пералнята.
— Напълно разбираемо е — обясни Крадък. — Старият градинар имал навика да събира всякакви разхвърляни наоколо вехтории и да ги пъха там.
— Където момчетата много лесно биха могли да ги намерят — замислено довърши госпожица Марпъл.
— Искате да кажете, че е трябвало да го намерим?
— Ами просто се чудя. В крайна сметка съвсем лесно би било да се разбере кое е следващото място, където момчетата ще търсят, или дори то да им бъде подсказано… Да, наистина се чудя. Това ви накара да престанете да мислите вече за Ана Стравинска, нали?
Крадък отвърна:
— А вие смятате ли, че наистина е била тя?
— Мисля, че някой просто се е разтревожил, когато започнахте да разпитвате за нея… Смятам, че някой не е искал да се провеждат тези разследвания.
— Да не забравяме основния факт, че някой е трябвало да се представи за Мартин — подчерта Крадък. — После поради някаква причина не го е направил. Защо?
— Много интересен въпрос — отвърна госпожица Марпъл.
— Някой изпраща телеграма, която гласи, че Мартин се връща във Франция, после си урежда да пътува с момичето и по пътя го убива. Дотук съгласна ли сте?
— Не съвсем — заяви госпожица Марпъл. — Не мисля така. Представяте го много просто.
— Просто! — възкликна Крадък. — Вие ме обърквате — оплака се той.
С тъжна нотка в гласа госпожица Марпъл поясни, че и през ум не й минавало да направи нещо подобно.
— Хайде, кажете ми — настоя Крадък, — мислите ли, че знаете коя е била мъртвата жена?
Госпожица Марпъл въздъхна.
— Толкова е трудно човек да се изрази правилно. Не знам, но в същото време съм почти сигурна коя е била, ако разбирате какво имам предвид.
Крадък вдигна глава.
— Дали разбирам какво имате предвид? Нямам и най-малка представа.
Той погледна през прозореца.
— Ето я вашата Люси Айлсбароу. Идва да ви види — после добави: — Е, хайде, аз тръгвам. Моето amour propre8 е много наранено този следобед и едва ли бих могъл да понеса появата на една млада жена, излъчваща жизненост и успех.
Глава двайсет и пета
— Потърсих в речника значението на думата „тонтина“ — каза Люси.
Бяха си разменили поздрави и сега Люси безцелно обикаляше из стаята, като от време на време докосваше ту някое порцеланово кученце, ту покривката на облегалката на канапето, ту пластмасовата кутия за ръкоделие до прозореца.
— Така и предполагах — спокойно отвърна госпожица Марпъл.
Люси започна да говори бавно, цитирайки:
— Лоренцо Тонти — италиански банкер, създал през 1653 година форма на годишна рента, при която дяловете на починалите собственици се прибавят към дяловете на живите… Това е, нали? Напълно отговаря на ситуацията в семейството и вие мислехте за него още тогава, преди последните два смъртни случая.
Тя отново започна да се разхожда неспокойно, почти безцелно из стаята. Госпожица Марпъл я наблюдаваше. Тази Люси Айлсбароу беше различна от онази, която познаваше.
— Предразполага към подобно действие — каза Люси. — Завещание, според което, ако остане само един жив наследник, той ще получи всичко. И все пак тук става дума за много пари, нали? Могат да бъдат достатъчни дори и ако се разпределят… — провличайки последните думи, тя замълча.
— Бедата е, че хората са алчни — продължи госпожица Марпъл. — Някои хора. Човек твърде често започва така. Не извършва веднага убийство, нито иска да го извърши, дори не мисли за подобно нещо. Просто става алчен и иска повече от това, което ще получи.