— Дали бих могла да се кача горе до… ъъъ… за малко?
Терзанието й беше съвсем искрено, тъй като госпожа Магликъди ненавиждаше задачата, която изпълняваше в момента.
— Разбира се — отвърна Ема.
— Ще ви заведа — предложи Люси.
Двете с госпожа Магликъди излязоха от стаята.
— Много е студено да се шофира днес — поясни разсеяно госпожица Марпъл.
— Що се отнася до звуковата бариера — продължаваше Брайън, — тя представлява нещо като… О, ето го и Куимпър.
Докторът пристигна с колата си. Влезе в стаята, като търкаше ръце и изглеждаше премръзнал.
— Мисля, че ще вали сняг — каза той. — Здравейте, Ема, как сте? Мили боже, какво е всичко това?
— Приготвихме торта за рождения ви ден — обясни Ема. — Не си ли спомняте? Казахте ми, че днес имате рожден ден.
— Не очаквах! — възкликна Куимпър. — Толкова време мина, ами да, трябва да има шестнайсет години, откакто никой не се е сещал за рождения ми ден.
Изглеждаше развълнуван и сякаш се чувстваше неудобно.
— Познавате ли госпожица Марпъл? — представи го Ема.
— О, да — отвърна госпожица Марпъл. — Срещнахме се тук, а после докторът дойде да ме види преди няколко дни, когато бях настинала. Беше много мил.
— Надявам се, че вече сте се възстановили — осведоми се докторът.
Госпожица Марпъл го увери, че се чувства съвсем добре.
— Напоследък не сте идвали при мен, Куимпър — намеси се господин Кракънторп. — Бих могъл и да умра, като не ми обръщате внимание!
— Скоро не ви виждам да умрете — отвърна Куимпър.
— И не смятам да го направя. Хайде да пием чай. Какво чакаме?
— Моля ви — обади се госпожица Марпъл, — не чакайте приятелката ми. Ще се почувства много неудобно.
Всички седнаха и започнаха с чая. Госпожица Марпъл прие поднесеното й парче хляб с масло, а после взе и сандвич.
— От какво са…? — поколеба се тя.
— От риба — обясни Брайън. — Помагах при приготвянето им.
Господин Кракънторп се изкикоти.
— От отровна риба — каза той. — Ето от какво са. Яжте ги на свой риск.
— Моля те, татко!
— Трябва да внимавате какво ядете в тази къща — обърна се господин Кракънторп към госпожица Марпъл. — Двама от синовете ми бяха убити като мухи. Кой върши това? Ето какво искам да знам.
— Не му обръщайте внимание — заяви Седрик, като отново подаваше чинията на госпожица Марпъл. — Казват, че малко арсен подобрявал тена на лицето, стига да не прекали човек.
— Сам изяж един сандвич, момче.
— Искаш да бъда официалният дегустатор? — попита Седрик. — Добре тогава.
Той взе един сандвич и го пъхна целия в устата си. Госпожица Марпъл се засмя кокетно, както подобава на една дама, и също си взе един. Отхапа и каза:
— Наистина мисля, че е много храбро от ваша страна да си правите такива шеги. Да, действително смятам, че е много храбро. Толкова ценя това качество!
Внезапно отвори уста и започна да се дави.
— Кост от риба — произнесе сподавено тя, — в гърлото ми.
Куимпър бързо стана. Насочи се към нея, премести я назад към прозореца и я накара да си отвори устата. Извади калъф от джоба си и измъкна от него някакъв пинцет. С професионално умение той надникна в гърлото на възрастната дама. В този миг вратата се отвори и госпожа Магликъди влезе, придружена от Люси. Госпожа Магликъди изведнъж ахна, като видя живата картина пред очите си — госпожица Марпъл облегната назад, а докторът — хванал я за гърлото и наклонил назад главата й.
— Но това е той! — извика госпожа Магликъди. — Мъжът от влака!
С невероятна бързина госпожица Марпъл се изплъзна от доктора и отиде до приятелката си.
— Бях сигурна, че ще го познаеш, Елспет! — възкликна тя. — Не, не казвай нищо повече!
Тя се обърна триумфално към доктор Куимпър:
— Вие не знаехте, нали, докторе, че някой ви е видял, когато душахте онази жена във влака. Това е била моята приятелка, госпожа Магликъди. Тя ви е видяла. Разбирате ли? Видяла ви е със собствените си очи. Пътувала е с друг влак, който в този момент се е движел паралелно с вашия.
— Какво, по дяволите, говорите? — пристъпи бързо доктор Куимпър към госпожа Магликъди, но госпожица Марпъл отново ловко застана помежду им.