— Карти?! — учуди се майка му Гризелда, която, макар и да имаше пораснал син, изглеждаше изненадващо млада и свежа, за да живее в бедния стар дом на викария. — За какво са й картите? Имам предвид за какво ги иска?
— Не знам — отвърна младият Ленард. — Мисля, че не ми каза.
— Чудя се… — добави Гризелда. — Изглежда ми много подозрително… На нейната възраст милата старица би трябвало да се откаже от това нещо.
Ленард я попита какво нещо, а Гризелда отговори уклончиво:
— О, да си завира носа навсякъде! Чудя се защо пък карти!
Междувременно госпожица Марпъл получи писмо от Дейвид Уест, сина на племенника си. Тонът му беше мил:
Скъпа лельо Джейн,
Какво си намислила пак? Получих информацията, която искаш. Има само два влака, които вероятно са важни — в 16:33 и в 17:00 часа. Единият е пътнически и спира в Хейлинг Бродуей, Баруел Хийт, Бракхамптън и после на гарите до Маркет Бейзинг. Другият, в 17:00 часа, уелският експрес за Кардиф, Нюпорт и Суонзи. Първият може да е бил настигнат някъде от влака в 16:50 часа, макар че би трябвало да бъде в Бракхамптън пет минути по-рано, а вторият изпреварва влака в 16:50 часа непосредствено преди Бракхамптън. Дали на дъното на всичко това не е някаква местна клюка или някой шегаджия? Да не би като си се връщала от разточително пазаруване в града с влака в 16:50 часа, да си забелязала в преминаващия влак инспектора по хигиената да прегръща съпругата на кмета? Но какво значение има кой влак е бил? Благодаря за пуловера. Точно такъв исках. Как е градината? Не в особено активен период през този сезон, предполагам.
Госпожица Марпъл се усмихна леко, после обмисли предоставената й информация. Госпожа Магликъди определено бе заявила, че влакът не е бил с отделни купета. Следователно не е експресът за Суонзи. Посочен беше влакът в 16:33 часа.
Още едно пътуване изглеждаше неизбежно. Госпожица Марпъл въздъхна, но започна да прави планове.
Замина за Лондон както преди в 12:15 часа, но този път се върна с влака в 16:33 часа, а не с този в 16:50 часа, и слезе в Бракхамптън. Пътуването премина без инциденти, но тя обърна внимание на някои подробности. Влакът не беше пълен — пътуваше преди натоварените вечерни часове. Само в един от първокласните вагони имаше пътник — много възрастен господин, който четеше „Ню Стейтсман“. Госпожица Марпъл беше в празно отделение и на двете спирки — в Хейлинг Бродуей и Баруел Хийт — се наведе от прозореца, за да наблюдава пътниците, които слизаха и се качваха. Малка група се качи в Хейлинг Бродуей в трета класа. В Баруел Хийт няколко пътници от трета класа слязоха. Никой не се качи, нито слезе от първокласния вагон, с изключение на стария господин, който носеше своя „Ню Стейтсман“.
Когато влакът наближи Бракхамптън и направи завой, госпожица Марпъл се изправи и застана пробно с гръб към прозореца, над който бе спуснала пердето. Да, реши тя, тласъкът при внезапната извивка на линията и намаляването на скоростта наистина караше човек да се наклони към прозореца и следователно пердето лесно би могло да се вдигне. Тя се взря навън в нощта. Беше по-светло, отколкото в деня, когато по същия маршрут бе пътувала госпожа Магликъди — просто се стъмваше, но нямаше много за гледане. За да може да наблюдава, би трябвало да пътува денем.
На следващия ден тя замина с ранния сутрешен влак, купи четири ленени калъфки за възглавници (като се вайкаше за цената), за да комбинира разследването със задоволяването на някои домакински нужди, и се върна с влак, който тръгваше от Падингтън в 12:15 часа. Отново бе сама в първокласен вагон. „Тези данъци — помисли си госпожица Марпъл, — ето в какво е причината. Никой не може да си позволи да пътува в първа класа, с изключение на бизнесмените в натоварените часове. Предполагам, че е така, защото могат да го включат към разходите си“.
Около четвърт час преди пристигането на влака в Бракхамптън госпожица Марпъл извади картата, с която я бе снабдил Ленард, и започна да наблюдава района. Преди това я бе изучила много задълбочено и след като забеляза името на гарата, покрай която минаха, успя да уточни къде се намира, когато влакът започна да намалява на завоя. Завоят наистина беше много важен. Залепила нос в стъклото на прозореца, госпожица Марпъл изучаваше внимателно терена (влакът минаваше по доста висок насип). Вниманието й бе разделено между местността и картата, докато най-после пристигнаха в Бракхамптън.
Същата вечер тя написа и пусна писмо, адресирано до госпожица Флорънс Хил, „Мадисън Роуд“ 4, Бракхамптън… На следващата сутрин отиде в областната библиотека и се запозна с указателя и географския справочник на Бракхамптън, както и с историята на графството.