Не ми се иска много да се задълбавам в това. Но мисля, че трябва да обясня защо съм толкова твърдо против призрачните видения. Те биха ме накарали да се обвържа с нещо, в което не искам да участвам. Да се откажа от прекрасния светски живот, който планирах, и да започна да проповядвам „истината“, каквато ми се е разкрила.
Знаех, че повярвам ли в призрачно видение, с мен е свършено. Представях си как досаждам на приятелите си:
— Чакай да ти кажа какво се случи една странна нощ в Ню Хемпшир.
Не исках да се забърквам в това.
Все пак логиката на призрачните видения просто ти налага да разказваш за тях. Да известиш света за преживяното. Това обаче бе последното нещо, което исках да правя. Затова, докато гледах искрящата, въртяща се сфера да танцува из стаята против всички закони на гравитацията и здравия разум, от устата ми неусетно излязоха думите:
— Не, не искам да се изявявам в радиопредаванията за хора, преживели свръхестествени явления. Искам да правя нещо, което ми се удава: да търгувам с ценни книжа, да печеля много пари, да живея охолно.
Сферата още веднъж се блъсна в стената, като бутна гимназиалната диплома на Едуин, и се разцепи на две. Двете половини се спуснаха, трепкайки, на пода. От нея излезе нещо. Нещо малко и мъгливо, което порасна и в миг прие формата на тяло и втренчено лице — втренчено в мен — сетне това нещо, каквото и да беше, избледня и стана невидимо, а аз стиснах с всички сили юмруци, за да овладея гърчовете, в които очаквах всеки момент да изпадна. („Да, видях го със собствените си очи! Не беше от този свят!“)
Овладях импулса на осенен от фантастично видение и се вгледах в черупката, от което бе излязло нещото. Тя се спихна, разтече се и изчезна, оставяйки на килима само влажно петно.
Огледах се. Виелицата тресеше панорамния прозорец. Снегът прелиташе на талази и заедно с ту усилващия се, ту отслабващ вой на вятъра ми действаше хипнотизиращо. Дълбокият мрак, обхванал стаята, бе в силен контраст с яркия бял правоъгълник на прозореца. Въпреки че вътре беше тъмно, няколко предмета — седалището на един сгъваем стол, главата на гипсова статуетка, изобразяваща някакво древно божество — все още бяха осветени. Ефект на Рембранд. Съществото, или каквото беше там, което бе излязло от сферата, не се виждаше никъде. Това обаче не означаваше, че си е отишло.
— Ти погледни в кухнята — казах на Джейни. — Аз ще видя тук.
Джейни, разбира се, я нямаше. Обаче по някакъв странен начин беше там. Не мога да го обясня. Мога само да ви разкажа какво ми се струваше тогава.
Отново огледах стаята. Търсех съществото от сферата. Търсех я. Странно как вече си бях наумил, че съществото е женско и как още чувствах присъствието й в стаята — как ме гледа. Нещо ме гледаше. Стоях така…
Изведнъж ме обхвана гняв. Не исках да ме гледа! Как смееше някакво си невидимо нещо да ме гледа?
Какво беше намислила?
Мислите ми изведнъж потекоха в коренно противоположна насока. До един момент възприемах събитието като халюцинация, но внезапно ми се стори абсолютно реално. А това вече сериозно ме разтревожи.
Много си ми беше спокойно, докато си мислех, че е халюцинация. Сега обаче трябваше да се откажа от тази утешителна мисъл. Не ми се струваше полезно да се насилвам да вярвам, че е било халюцинация. Така преценката ми нямаше да бъде надеждна. А да смяташ, че си ненадежден, граничи с лудост. Освен това е много рисковано. Аз бях сам тук — само с Джейни, но нея всъщност я нямаше. В такава ситуация на кого можеш да разчиташ?
Събрах мислено всички факти, които мислех, че знам. Имах ясното усещане, че бурята е подхванала нещо невидимо от въздуха и го е запратила в стаята през прозореца. Нещото, което бе влязло, приличаше, така да се каже, на миниатюрен космически кораб. В дневната този кораб бе побръмчал известно време като разтревожено същество. Несъмнено не функционираше както трябва. Накрая се разпадна и от вътре излезе нещо.
За момента това позволяваха мисловните ми възможности. Знаех само, че заедно с мен в стаята има нещо свръхестествено, което ме гледа, и нямах представа какво смята да прави с мен.
Понеже не разполагах с нищо друго, освен с подозренията си, реших да им дам пълна свобода.
Изглеждаше, че съществото е попаднало в стаята по случайност и сега не знае как да излезе. Спомних си как сферата се стрелкаше насам-натам, как се блъскаше в стените. Веднъж една червеношийка така влетя в таванското помещение през прозореца и се блъскаше панически насам-натам, докато се преби, преди с Джейни да успеем да я изгоним през отвора, който не можеше да намери сама.