Очаквах, че съществото ще ме нападне.
Потреперих и заех отбранителна поза. Вдигнах ръце като боксьор. Бавно завъртях главата си от едната страна на стаята към другата. Въпреки че не я виждах, мислех, че я усещам. При малко късмет щях да успея да се защитя, преди да ми стори нещо лошо.
Ситуацията беше зловеща: седях облегнат на дивана, кръвта ми изтичаше бавно от раната на гърба, прозорците се тресяха от вятъра и с напредването на нощта мракът поглъщаше всичко. Не виждах нещото никъде и затова го виждах навсякъде. Виждах го в странния прегърбен силует на камината, в подозрителната сянка върху килима, в по-тъмните триъгълни петна по ъглите на шкафове и етажерки.
За момент го мярнах, но отново го изгубих в сгъстяващия се мрак. Изведнъж усетих нещо на гърба си, близо до раната ми, усетих нещо мокро и лепкаво върху кожата си, обърнах се и го видях. Беше се залепило за гърба ми. Смучеше кръвта ми. Изкрещях и замахнах срещу него, то отскочи и се скри в ъгъла на стаята.
Джейни излезе от кухнята и попита:
— Къде е?
Посочих към съществото.
Тя грабна една възглавница и я размаха срещу него, закрещя:
— Остави го на мира, проклето нещо!
Улучи го с възглавницата и го запрати на пода. Сетне тръгна да го налага, а аз се примъкнах от дивана и започнах да го тъпча със здравия си крак. Мисля, че и двама крещяхме и пищяхме. Или може би само аз крещях и пищях, защото Джейни всъщност я нямаше.
Предполагам, че малко съм се отплеснал в този момент. Представях си, че Джейни е там и й говорех, разказвах й как съм открил това същество, тази Орла. Защото бях сигурен, че е това — Орла, свръхестественото същество, описано от Ги дьо Мопасан.
Джейни каза:
— Виж какво, Ед, това изобщо не се случва сега. Аз искам нормален живот. Можем да имаме всичко. Най-доброто. Вила в Кънектикът, апартамент в Манхатън, къща на плажа в Мустик. Ти печелиш пари, а аз чакам наследство. Можем да го постигнем. Обаче, миличък, не трябва да се замесваме в разни свръхестествени работи. Не можеш да занимаваш хората с приказки как си имал посещение от отвъдното. Кой ще купува ценни книжа от теб, ако разправяш такива врели-некипели? Не трябва да изглеждаме неблагонадеждни. Хората, които приказват за разни видения, са неблагонадеждни. Фанатици. Никога не знаеш какво ще направят. А нашият живот се основава на знанието какво можем и ще направим. И какво няма да направим. Едно от нещата, които няма да правим, е да говорим за тайнствените си преживявания.
Често съм си мислил да попитам Джейни дали е била там онази нощ. Дали си спомня нещо. Дали може по някакъв начин да потвърди онова, което видях, или което си мисля, че видях. Но разбира се, така ще засегна неподходяща тема, а ние с Джейни не говорим за такива неща. Орла е едно от нещата, за които не приказваме.
Джейни е толкова красива. И винаги разсъждава разумно. Болезнено беше да седя там и да я слушам. Защото, колкото повече говореше, толкова повече се убеждавах, че това се случва наистина. Чувствах, че да го отричам, да се преструвам, че не се е случило — това би било страшно глупаво. Ако постъпех така, нямаше да мога да живея в мир със себе си.
От друга страна, Джейни беше права. Ако човек разправя наляво и надясно за свръхестествените си преживявания, от това ще пострадат отношенията му с другите хора. Ще го мислят за превъртял, фанатик, перко — изобщо човек, когото здравомислещите се стараят да отбягват. Странно е да имате видения. Ако разказвате за това на всекиго, рискувате да провалите живота си. „Имам новини от оня свят!“
Хората не обичат да слушат такива неща.
Аз не исках да провалям живота, си заради което не съм искал да се случва, и сега, след като се беше случило, исках да се отърва от него.
— Каквото и да е това нещо, ние не сме му длъжни — заяви Джейни. — Убихме го. Затова повече никога не споменавай за него.
Кимнах.
Тя ме погледна много сериозно:
— Разбрахме се, значи.
Отново кимнах. И никога след това не съм споменавал за случилото се.
Само дето сега пиша за него. Джейни не знае. Ще разбере, чак след като го публикувам. Какво ще стане тогава?
Не знам. Но трябва да го опиша.