Вижте, дълго мислих и накрая разбрах какво е искало да направи съществото.
Искаше да запуши раната на гърба ми. За какво иначе е била онази лепкава материя, с която напръска гърба ми, ако не за да спре кръвта? Дори лекарят, когато отидох на другия ден, ме попита за това.
Орла тъкмо бе запушила раната ми, когато Джейни я фрасна с възглавницата.
Да не помислите, че обвинявам Джейни.
Предполагам, че двамата убихме нещото заедно. А може би аз сам го убих.
Защото определено исках да го убия, дори да не съм го направил. Но все пак мисля, че го направих.
Ние не бяхме готови за Орла или за това, което би могла да ни донесе. Всъщност Джейни реално не беше там, тъй че сигурно съм убил Орла сам. В известен смисъл обаче, Джейни го направи.
Сега нищо не мога да променя. Невъзможно е да опишеш ясно и смислено всички свръхестествени неща, които ти се случват. Все пак реших да разкажа тази случка. В случай, че роднините, любимите, приятелите на Орла — или който друг близък си има — искат да разберат какво й се е случило: как е била подхваната от внезапно разразила се буря, запратена в зловещо помещение, подгонена от грамадно създание — или може би само от духа на грамадното създание — на което се е опитала да помогне, но което е решило да я убие. И в крайна сметка я е убило.
Орла жертва живота си за мен. Ако има някакви приятели, любими, роднини някъде, ако по някакъв начин могат да узнаят за това, мисля, че ще се гордеят с нея.
Това е единственото преживяване, което бих могъл да нарека истински свръхестествено в иначе обикновения си живот. История, която на никого не съм разказвал. Особено тази втората част за Джейни с възглавницата. Защото, разбира се, това го направих аз. Джейни не беше там.
Колкото до нас с Джейни, живеем си идеално, както може и да се очаква.
Знам по-добър номер
Написах този разказ в една кола, докато пътувах из Трансилвания в лятна буря. Посветен е на една от великите теми — моето лично тълкуване на тази тема.
Отначало имаше много движение, но сега колата ни беше единствената на пътя. Тръгнахме от Тимишоара малко преди обед, след като гледахме последното пълно слънчево затъмнение през 1999 г. Уви, в най-важния момент един облак закри слънцето. Силвиу твърдеше, че бил мернал за секунда диамантения пръстен, както се нарича периферната корона на затъмненото слънце. Аз лично не го забелязах, но бях впечатлен от драматичното притъмняване на небето, внезапната глъчка на уплашените птици и хладината, която за няколко минути смени изгарящата жега от последните дни.
Сега, няколко часа по-късно, бяхме стигнали почти до унгарската граница. Връщахме се обратно към Венеция, където двамата с Хелън щяхме да останем в малката ни вила в Лидо, а приятелите ни — да продължат към апартамента си в Милано.
Дни наред жегата беше безмилостна, а небето — безоблачно синьо до самия ден на затъмнението.
Днес обаче над страната се беше настанил циклон и небето беше бяло. Движението, с което бяха задръстени двулентовите шосета, бе намаляло с идването на дъжда, отначало само ръмеж, по-късно — силен и непрестанен. Сега бяхме единствената кола по така наречения „главен път“ за Будапеща. Бяхме навлезли в Трансилвания. Мрачни, сивкави мъгли затулваха планините и се спускаха към пътя на гъсти талази, приличащи на пипала на гигантски ектоплазмен октопод.
Силвиу, който шофираше, започваше да се тревожи от тези условия. Мърмореше си нещо, взираше се през стъклото във водните струйки, които чистачките едва смогваха да избършат, и нервно подръпваше ризата си, като описваше с ръка тайнствен знак, най-вероятно кръст. Знаех, че Силвиу е човек със съвременни възгледи — учен, член на Румънската академия на науките. Но въпреки това изглеждаше потиснат, може би несъзнателно, от нашето пътуване през тези злокобни планини. Жена ми, Хелън, седнала до нас със Силвиу на предната седалка, изглеждаше замислена и нервно хапеше долната си устна. Отзад италианските ни приятели, Джулио и Джина, си приказваха, смееха се и хрускаха бисквити, които бяха купили на последната бензиностанция „Агип“. Скоро обаче, със засилването на дъжда и наближаването на вечерта, дори тези безгрижни същества се умълчаха.
Потоци вода се изливаха на платното и образуваха локви, през които колата преминаваше със свистене. Тук-там ниските каменни подпорни стенички покрай склона бяха поддали и се налагаше да минаваме през все по-големи купчини листа, камъчета и клонки.