Пороят се засилваше. Един пуст паркинг се беше превърнал в езеро, в което плаваше бял пластмасов стол. Проехтя гръм. Небето за миг се раздра от мълния.
Тогава ни връхлетя катастрофата, която всички предчувствахме. След поредния завой Силвиу рязко натисна спирачките. Пред нас купчина свлекли се отстрани скални късове и клони беше блокирала напълно пътя. По стръмния склон все още се търкаляха камъни.
Този нощ нямаше да стигнем до Будапеща.
— Какво ще правим сега? — попитах аз.
— На стотина метра назад имаше отклонение — отговори Силвиу. — Забеляза ли го?
Кимнах:
— Някакво пътче нагоре в планината.
— Май да. Обаче не беше асфалтирано. Може да върви успоредно на главното шосе.
— Да го проверим. Ако е много зле, може да спрем и да пренощуваме.
Всички бяха съгласни. Върнахме се внимателно до разклона. Изглеждаше достатъчно проходимо, затова завихме и се заизкачвахме по не много стръмния път в планината.
Отначало беше сравнително добре, но след около километър макадамът свърши и започна черен път. Водата започваше да го изравя. Всеки момент можеше да заседнем. Колата поднасяше ту на една, ту на друга страна. Имаше опасност да излезем от пътя и да се преобърнем по стръмния склон, което би било фатално.
Силвиу караше едва-едва, като силно стискаше волана. Всички се бяхме умълчали. Италианците отзад — младият инженер Джулио и елегантната му жена Джина, се държаха за ръце; бяха напрегнати и загрижени. Лицето на Хелън, до мен на предната седалка, осветявано от мълниите, изглеждаше бледо и изпито. Май щеше да се наложи да спрем и да прекараме нощта в колата.
Единствените ни провизии бяха половин литър минерална вода и малко не особено хубави румънски бисквити, купени от последната бензиностанция. В колата нямаше достатъчно място да легнем. Трябваше да седим цяла нощ. Е, не беше чак такова бедствие, на път всичко се случва.
Спомних си разни приказки за трансилванските планини. Джулио като че ли прочете мислите ми и заразсъждава на глас къде ли е замъкът на Влад Цепеш. Джина се изсмя малко смутено:
— В наши дни това е само туристическа атракция.
Всички се засмяхме. Но Силвиу явно не виждаше нищо забавно в тези разговори.
— Вярно е, че Влад е само легенда — каза той. — Обаче в този район наистина се случват странни неща. Извън Румъния никой не научава за тях. Не им обръщат внимание и в Букурещ, където хората си имат други грижи. Известно е обаче, че тук все още стават необясними неща. Човек най-добре да избягва тези места. Особено в нощи като тази.
Вече съвсем се беше стъмнило; черните силуети на планините изпъкваха зловещо сред белите мъгли. Решихме да спрем. Ставаше прекалено опасно: отдясно пропаст, отляво стръмен, горист склон. Нямаше обаче къде да обърнем. Чудехме се: дали да продължим още малко и да потърсим място да отбием? Или просто да спрем тук? В такава нощ по пътя едва ли щеше да мине друга кола. Все още не можехме да вземем решение, а междувременно Силвиу продължаваше да кара с костенурска скорост, като се опитваше да различи очертанията на пътя през течащата по предното стъкло вода.
Изведнъж забелязах мигаща светлина отпред. Силвиу я видя в същия момент и намали още, докато колата започна да придърпва от ниската скорост.
— Какво е това? — попита Хелън, а другите се скупчиха напред да видят.
— Нямам представа — отговори Силвиу, — но сега ще проверим.
Отново намали леко, защото колата твърде силно занасяше в калта.
— Свали предавката — посъветва Джулио и Силвиу превключи на втора.
Колата стана по-стабилна. След малко стигнахме до светлината и видяхме, че е човек, облечен с дълга мушама, който размахваше фенерче. Спряхме и Силвиу свали прозореца си.
Последва кратък разговор на румънски. Накрая Силвиу изръмжа и удари с юмрук по кормилото.
Човекът с мушамата каза на английски:
— Обясних на вашия приятел, че този път не води никъде. След около три километра свършва. Освен това е опасен дори в хубаво време. Не видяхте ли предупредителния знак?
— Сигурно го е отнесла водата — отговорих аз. — Какво можем да направим?
— Продължете още двайсетина метра. Отляво има пътче, което се качва в планината. Пак е черно, но може да се мине. Къщата ми е там. Предлагам да пренощувате при мен.
— Къща? Насред нищото?
— Само няколко от стаите са завършени. Когато всичко стане готово, хотелът ми ще има най-красивата гледка в тази планина. Не че ще видите нещо сега…