— Виж, не е това, което си мислиш.
— Може би — отговорих, — но аз знам по-добър номер.
На другата сутрин отново потеглихме. Небето се беше прояснило и вече не валеше. Слънцето се показа и започна поредният горещ ден.
Лесно се добрахме до главното шосе. Когато стигнахме до свлачището от миналата нощ, група селяни вече го разчистваха, а един полицай насочваше колите покрай останалите отломки. Продължихме по пътя си към Будапеща, а оттам — за Италия.
Настроението се беше подобрило значително. Дори не говорехме за миналата нощ.
Само по едно време Силвиу каза:
— Оня хотелиер, Флорин… странен тип с налудничави теории. Обаче безобиден, струва ми се. Сигурно просто е искал да ни развесели.
Кимнах, но си мислех друго.
Флорин говореше за Вайхингер и Честъртън и за теорията си за изменчивия невидим свят на духовете — за какви глупаци ни е взел! Как ли се е забавлявал от мисълта за пагубното влияние на намеците му! Представях си го как се подсмихва в топлата дневна, отпива глътка ракия, наслаждава се на щипещия й вкус и си представя как гнусните му инсинуации ще ни преследват, ще изпускат отровата си, ще разпространяват коварната си зараза като спори на плесен, растяща и завладяваща тъмните кътчета на съзнанието ни, докато месеци или години по-късно, когато ще сме забравили източника им, ще дадат плод и ще се пръснат. И един ден аз, без да се замислям, ще удуша Хелън в съня й или, ако заразата подейства най-напред при нея, тя ще ме отрови в някоя на пръв поглед с нищо незабележителна вечер между супата и ордьовъра.
Хелън обаче нямаше да ме превари. След като се върнем във вилата в Лидо, преди духовната отрова да я направи опасна, щях да взема мерки смъртта й да изглежда естествена.
Колкото до Силвиу, Джулио и Джина — да се оправят. Ще се погрижа никога повече да не се срещнем. За всеки случай.
За Флорин обаче, хотелиера — източника на заразата — за него имам специални планове.
„О, да, приятелю — помислих си. — Карай си кефа в уютната дневна; наслаждавай се на мисълта за бедите, които ще сполетят попадналите под твоето влияние.“
Аз обаче скоро ще се върна — за да си взема калъфчето и бръснача, които внимателно скрих в малката дупка между банята и стената — и тогава ще ти покажа, че аз знам по-добър номер от твоя.
Психоробите на Манитори
Този е един от любимите ми. Отдавна си мисля, че става за филмиране. Готов съм да отстъпя правата!
1.
Почти бях отминал зоната на астероидите, когато в периферията на екрана на радара ми се появи сигнал. По начина на присветване изглеждаше, че съм засякъл обитаем планетоид, макар че не фигурираше в каталога на „Астероидния навигатор“. Замислих се. Можех да стигна до него за няколко часа със съвсем незначителна промяна в курса. Един-два допълнителни дни в едномесечното ми пътуване нямаха голямо значение.
На малкото обитавани астероиди гостите отвън винаги бяха добре дошли. Въведох данните за новия курс. Предположих, че съм попаднал на частна колония, а не на някоя от онези, които Великите сили поддържаха за престиж.
Не ми се мислеше какви са разходите за поддържане на нормална земна гравитация и светлина. Това е играчка за богати, помислих си. Идваше ми малко множко.
Обаче не пречеше да ида да ги видя. По радиостанцията поисках разрешение за кацане. Веднага ми дадоха.
Всичко изглеждаше съвсем нормално. Не подозирах в какво се забърквам.
2.
Между другото, аз съм Нед Флечър. Работя като пилот на космически кораби в „Южни мини“, компания с интереси в добива на полезни изкопаеми из цялата Слънчева система.
Доста съм добър в професията си, въпреки че това си е една нискоквалифицирана работа, като карането на камион, само че не толкова интересна и без многобройните паркинги за тирове, където можеш да спреш за кафе и да си побъбриш с някого. Е, не се оплаквам. Светът е в икономическа криза и е голям късмет, че имам работа.
Навремето, като дете в Ийст Ориндж, щата Ню Джърси, когато гледах предавания за чудесата на космическото летене, винаги съм си фантазирал как, когато порасна, ще живея в свят, в който огромни космически лайнери ще се носят величествено в пространството на път към странни светове, обитавани от други същества. Само че първите изследователи не срещнаха други същества. Хората скоро откриха, че да живееш на Марс или Луната, не е толкова интересно, колкото са си представяли. Истинската тръпка беше на Земята. Затова, когато пораснах, в космоса живееха само дипломати, ексцентрици и такива като мен, каращи кораби с руда.