— Проблемът е да се генерира достатъчно психоенергия, за да се прехвърлиш — обобщи Смит. — На Манитори не разполагаме с достатъчно хора, за да го постигнем. Освен това хората ни не са достатъчно мотивирани, за да си вършат добре работата. Все пак имаме напредък. Надявам се скоро да направим решителния пробив.
Прибрах се в стаята си и току-що наученото не ми излизаше от главата. По-късно през нощта дойде Вера.
— Уредих всичко — обяви тя. — Успях да дезактивирам вътрешната заключваща система за един час. Ако побързаме, ще успеем да се доберем до кораба ти и да се измъкнем от това място.
Хвана ме за ръката.
— Хайде!
— Чакай.
— Какво има?
— Преди да тръгнем, трябва да освободим робите.
— Оф, боже! Невъзможен си.
— Обещал съм.
— Колко струва обещанието пред един роб?
— За мене е важно — отговорих гневно.
10.
Отне ми време, но се справих. Спалното помещение на робите имаше отделен заключващ механизъм. Накарах Вера да ме заведе при главното контролно табло и да отвори вратите. Исках да намеря Хенк и да му кажа, но нямаше време. Надявах се робите сами да забележат. Бях направил каквото беше по силите ми. Сега с Вера бързо трябваше да се омитаме.
Хукнахме по коридорите, минахме през вратата на космодрума и влязохме в кораба. Запечатах вратата и се подготвих за отлитане. В следващия, ужасен момент от високоговорителите се чу мекият, но решителен глас на Седрик Смит:
— Нали няма да ни напуснеш толкова скоро, Флечър?
Дадох на Вера знак да се скрие, и пуснах монитора. На екрана се появи лицето на Губернатора.
— Съжалявам, че се наложи толкова бързо. Щях да ви кажа, но изоставам с графика.
— Дъщеря ми случайно да е при теб?
По дяволите, не знаех кой е по-добрият отговор: „да“ или „не“. Реших да кажа истината, защото той и без това сигурно я знаеше.
— Ще я заведа малко на пазар — изстрелях първата мисъл, която ми хрумна. — За това май не се беше сетил. Младите жени обичат да си купуват това-онова. Ще отидем на Земята за две седмици. После ще се върнем.
Наглостта ми явно го стъписа. Той се замисли за момент. Бях изключил магнитните котви, които държаха кораба към астероида. Вече започвахме да се отделяме.
— Много любезно, че така се грижиш за дъщеря ми, Флечър. Но не, благодаря, мога да се справя и сам.
Обърна се към контролния пулт и пръстите му бързо затанцуваха по клавиатурата. От платформата, върху която се намираше корабът ми, се издигнаха две механични ръце с големи куки. Веднага предвидих какво ще стане. Куките щяха да сграбчат кораба, преди да се измъкна от обхвата им.
Вера се показа иззад пилотската седалка, където се криеше. Погледна право в монитора и закрещя:
— Ти винаги ми разваляш удоволствието! Никога не си ми давал каквото съм искала, дори когато бях малка. Мама означаваше много повече за мен, отколкото ти, а дори не си я спомням. Защо не ме оставиш на мира, татко. Купи ни някой хубав апартамент в Париж и ни остави да се забавляваме с Нед. Хайде, татко, защо не го направиш?
— Вера, с удоволствие бих ти дал всичко, което поискаш. Повярвай ми. Но не мога. Експериментите ми за издигане на човешката мисъл до ниво да се самоподдържаме, са по-важни от живота на всеки отделен човек.
— Винаги казваш така — изкрещя тя.
— Защото това е истината. Много съжалявам, но не можете да си тръгнете.
— Излитаме, каквото ще да става — заявих аз.
Той поклати глава:
— Безпомощен си. Оръдията ти могат да нанесат повърхностни вреди на конструкцията, но нищо сериозно, което да не може да се поправи за кратко време. В ръцете ми си.
— Още не си ме хванал. Този корпус е направен от доста добра закалена стомана, специално подсилена. Не забелязах да имаш нещо, с което да я пробиеш.
— Не е необходимо да те разбивам. Има други начини. Мислил ли си например за ефектите на електричеството? Доктор Хана със сигурност може да те бомбардира с няколко милиона волта. Няма да ти бъде много приятно.
— На дъщеря ти също.
— Ако наистина я обичаш, ще я пуснеш да излезе, преди да нападнем кораба — заяви Смит.
— Никъде няма да ходя! — изкрещя Вера. — Оставам!
— Е, не смятам да те нападам освен в най-краен случай — добави Смит. — Имам предложение.