Някои надзиратели пропадаха в пропасти, които не би трябвало да са там. Изкуствените конструкции на Манитори изчезваха, само мъртвото скално тяло на планетата оставаше.
Последната групичка пазачи и надзиратели се опита да заеме позиция в горната ябълкова градина. Но робите безгрижно я оставиха да се срине и мъчителите им полетяха към хладна лунна повърхност долу.
Зелените хълмове на Манитори изчезнаха и на тяхно място останаха само купчините застинала лава, които бяха закривали. Смит побягна от къщата, която започна да изчезва зад него. Обърна се, за да види с ужас, как от прекрасното имение остава само бараката, от която бе започнал, а след това и тя изчезна. Хукна през безупречно поддържаната морава и отначало не можах да разбера къде иска да избяга. После видях, че се опитва да се добере до някаква конструкция в другия край на малкия свят.
Беше космически кораб, може би готов за аварийно излитане. Преди да го достигне обаче, част от вътрешния скелет на базата се разпадна и земята под краката на Смит започна да изчезва на сегменти, като гигантски парчета от мозайка. Той пропадна през образувалата се дупка и отворил уста в безгласен писък, се понесе в безвъздушното пространство. Сетне спря да се напъва и остана бавно да се рее сред космически отломки между астероидите.
Един по един архитектурните елементи на Манитори изчезваха.
Хълмовете престанаха да съществуват, облаците се изпариха. Действителността, която Смит се опитваше да скрие, отново изпъкна на преден план под безжалостната светлина на звездите.
Астероидът започна да се свива. Корабът ми изведнъж се отдели и аз предпазливо го насочих към открития космос сред дъжда от скални късове.
— Да се махаме, Нед — каза Вера. — Карай към Земята.
Въведох необходимите данни. Тя се настани в креслото на втория пилот.
— Земята е нашето място. Искам да живеем в Париж, да ходим на екскурзия в Ню Йорк, Рим, Рио и Лондон. Искам да имам деца от теб. Ще имаме достатъчно пари. Парите на татко. Аз ще ги наследя. Можем да живеем чудесно! Нали и ти го искаш?
Кимнах, твърде вцепенен и шокиран, за да кажа нещо. Мислех си за проекта „Манитори“ и защо се беше провалил. Смит бе допуснал една грешка, характерна за богатите. Мислеше си, че може да купи всичко, дори човешкия ум. Работеше в грешна посока. Държеше против волята им петдесетина психороби и не му стигаха. Правилният начин бе да привлече доброволци, да плаща заплати или да отстъпи дялове, да организира работа на смени и достатъчно развлечения за свободното време. С четири-петстотин души нещата щяха да потръгнат, системата щеше да се поддържа сама. Така щеше да постигне целта си — съзнание, без да има нужда от материално тяло, което да го поддържа. Чисто съзнание! С такова хората биха живели като богове!
И така, докато пътувахме към Земята и Вера си мечтаеше за Париж и за деца, аз вече обмислях как да събера двеста-триста души, готови да посветят цялото си внимание на едно велико начинание.
Кутия на Пандора — отваряй внимателно!
Голямо удоволствие беше да напиша разказ за първичните духове и хората, с които се предполага, че са свързани. Предполага се? Тук двата вида същества са разделени. Къде са хората? Прочетете разказа и ще разберете.
Планетата беше прекрасна, с галещи бризове, спокоен океан, красиви планини, прохладни поляни и тучни пасбища. Най-хубавото беше, че нямаше жива душа. Или по-скоро, имаше само души. Души, но не и хора.
На тази огромна, красива планета нямаше нито едно човешко същество. Нямаше никакви хора, но беше пълно с духове.
Неуловими, ефирни, неописуеми, всепроникващи, духовете бяха навсякъде. Душата на западния вятър препускаше над полята, разрошваше житата, които нямаше кой да ожъне. Гроздето едрееше на лозниците и безгрижният дух на лозата бдеше за узряването му. Имаше дух за всичко и всичко си имаше дух. Високо в планините, от време на време, изригваха вулкани, не по техен избор, а по прищевките на вулканския бог, и гореща лава потичаше към равнината.
Под този огнен поток тревата изгаряше, но не изчезваше в забрава. Богът на тревата се грижеше на нейно място да порасне нова. Извикани от бога на бурите, бушуваха вихрушки. От високите върхове се откъртваха канари, по заповед на Хитреца. Реки преливаха от бреговете си и променяха пътя си по капризите на Протей.
Понеже нямаше хора да протестират, никое от тези явления не причиняваше трайна вреда на никого.
Всичко порастваше отново и духовете се подкрепяха.