След него излезе жена. След нея — още една.
После десет, двайсет, сто души наизлизаха от кутията. Още сто. И още.
Последният човек носеше синя униформа и фуражка със златно листо отпред. На универсалния език на символите това означаваше, че той е главният.
Носеше мегафон. Това също имаше своята символика.
— Добре, хора, слушайте — заговори той на излезлите от кутията. — Успяхме. Спасихме се от разрушението на Земята. Нашата „Кутия на Пандора“ ни пренесе през космоса и се приземи на обитаема планета.
Към него се приближи една жена. Изглеждаше уверена: личеше, че от нея зависи всичко, което не зависи от капитана.
— Изглежда хубаво — отбеляза тя. — Интересно дали има добри вибрации?
Той се намръщи:
— Какви ги приказваш, Майра? Вибрации? Как може необитавана планета да има изобщо някакви вибрации?
— Може да са вградени. Да вървят с терена, така да се каже.
— За какво говориш? За богове и демони ли? За влияния и сили като Свирепия западен вятър и Гневния океан?
Тя кимна:
— Точно това имам предвид.
— Невъзможно. Тези неща бяха част от старата Земя. Ние току-що пристигаме. Влиянията още не са се появили. Няма такова нещо. Сега сами ще определяме късмета си.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. Всички знаем, че боговете са човешка измислица. Сега ще живеем без тях.
Жената кимна. Нямаше смисъл да спори с него. Но дали не грешеше? Дали боговете не се появяваха преди хората?
В такъв случай къде бяха боговете?
Къде бяха Уриил, Пак и Верна, къде бяха всички останали? Къде бяха Добрият късмет и Злата участ? Къде беше Духът на находчивостта, Душата на напредъка и Сянката на смъртта?
В далечината, в ефирния безкрай, група безплътни създания, леки като паяжина, се издигаха към слънцето.
— Те ни викат! — възкликна Верна.
— Зарежи ги — измърмори Пак. — Тези хора са решили сами да си търсят късмета.
— Много смело от тяхна страна, не мислиш ли? — отбеляза Уриил.
Пак се изсмя:
— Хайде да видим как ще се справят този път! На предишното място оплескаха всичко, забрави ли?
— Тогава се опитвахме да им помогнем! — изтъкна Верна.
— Толкова ли ти е къса паметта, Верна? Ние се стараехме да им помагаме, но те ни изгониха. Спомняш ли си какво казаха?
Верна потрепери.
— Казаха: „Великият бог Пан е мъртъв.“
— Да, така започна всичко.
— И сега какво? Пак ли ще се самоунищожат?
Пак сви рамене:
— Времето ще покаже. Дотогава да потърсим друг свят. Те не ни искат при себе си. Да отидем на следващото място.
— Защо винаги завладяват нашите светове?
— Хора — такава им е природата. Никога не би им хрумнало, че тук може да живее някой друг. Затова трябва да се махнем.
— Какво ще правим?
— Ще намерим нов свят и ще го направим обитаем за непреходните качества.
Непреходни качества! Тогава всички си спомниха кои са и за какво са. Те бяха онова, което дава смисъл на живота. И, ако хората не ги искаха, щяха просто да придадат смисъл на собственото си съществуване. Може да звучи странно, но така се беше получило.
Сън за неразбирателството
Написах този разказ по повод на мембраната, както я наричам, която разделя хората един от друг и прави неразбирателството неизбежно. Тук аз решавам проблема и демонстрирам пред себе си и, надявам се, пред другите, че решението невинаги отстранява проблема.
Казвам се Брентън и съм доста известен психолог — имам добро състояние и впечатляващ списък с публикации. Може би сте чели популярната ми книга „Сън за неразбирателството“. Помогнала е на доста хора. Знам страшно много за неразбирателството. Но въпреки това не мога да си помогна.
Впрочем, с жена ми сме разделени. Аз живея в кабинета си в Ийстсайд, Ню Йорк. Майра живее в семейното ни жилище в Уестсайд.
Книгите ми, колкото и да ги хвалят всички, не помогнаха на жена ми да ме разбере. Напоследък доста мисля за това. Може би то обяснява съня ми.
Сънувах, че се намирам в синкава стая без мебели. Пред мен стоеше мъж с необикновено висок ръст. Имаше внушителна брада и изглеждаше като човек, заслужаващ уважение.
— Значи, най-сетне стигна до мен — каза той.
— Кой сте вие?
— Аз съм Ариман, заместник-бог по земните решения.