— Какво решение имате предвид?
— Решението на мембранния проблем.
— Какъв е този проблем?
— Мембраната е това, което отделя едно от друго всички тела на вашата Земя. Тя е невидима за човешкото око, но въпреки това съществува. Може да се оприличи със здрава, полупрозрачна материя, покриваща света и изолираща разбиранията на всеки човек от другите хора.
— Тази мембрана… предполагам, че е непозната за науката?
— Да.
— Какво всъщност прави тя?
— Спъва човешките отношения. Тя е бариера, невидима, но осезаема, която пречи на човека да разбере истински ближния си.
— Голям проблем — съгласих се аз. — Често съм разсъждавал над това, използвайки различни метафори.
— Известно ни е, че през цялата си професионална кариера работиш върху проблема на човешкото неразбирателство.
— Да, но без особен успех.
— Не бих казал. Познаваме публикациите ти на тази тема, в които твърдиш, че е невъзможно един човек да разбере истински друг. Книгите ти много сполучливо описват живота зад мембраната такъв, какъвто е.
— Доказал съм, че взаимното разбирателство е трудно постижимо. Но да докажеш отрицателен факт, не е нещо ценно.
— Напротив. Изследванията ти са голямо постижение.
— Единственото, което съм постигнал с опитите си да изясня тези неща, е, че усложних още повече собствения си живот.
— Със способността, която ще ти даде този пергамент, ще можеш да изглаждаш неразбирателствата, които са единственото, разделящо хората един от друг.
Подаде ми парче пергамент, на което пишеше: „Удостоверяваме, че Чарлз Брентън притежава способността да минава през мембраните, разделящи един разум от друг.“
Не можах да прочета подписа, но беше с дебели черни символи и изглеждаше някак свещен.
Взех го в ръка. Веднага се почувствах компетентен и просветен.
Пергаментът хвръкна от ръката ми и новите ми умения, които той удостоверяваше изпълниха съзнанието ми. Чувството беше прекрасно. Усещането ми за просветеност се засили.
Заместник-богът попита:
— Сигурен ли си, че знаеш как да го използваш?
— Да.
— Някакви въпроси?
— Не, всичко ми е ясно. Много благодаря! Веднага ще се хвана на работа.
— Оставям те тогава.
За един миг видях какво трябва да направя. Бог знае, че доста бях писал за това. Светът бе пълен с неразбирателства. Невежи и неинформирани армии се нахвърляха една срещу друга нощем, жени и деца загиваха, диктатори и терористи владееха света.
За всичко това трябваше да се вземат мерки, а и за много други неща. На международно ниво.
В Америка също имаше много проблеми. Имаше неща, които спешно трябваше да кажа на нашия президент, да го накарам да разбере. Виждах всичко като на длан. Новият статут на съзнанието ми осигуряваше тази способност.
Имах много работа за вършене и никакво време за губене.
Най-напред обаче смятах да започна от ситуацията, която ме засягаше най-пряко. Лек като перце, излетях през прозореца на апартамента и се понесох над града. Пресякох Сентрал парк. Минах над западната му част, завих към центъра, прелетях над няколко пресечки, после — пак на запад. Видях блока на Майра пред мен. Блока, в който и аз живеех навремето.
Влязох през познатия прозорец. Като ефирен ветрец преминах през стаите. Жена ми спеше в леглото. Беше сама. Спрях за момент да се насладя на красотата й. После, следвайки инструкциите на заместник-бога както ги разбирах, влязох в съзнанието й.
Мембраната ме задържа за момент. Без свитъка на Ариман нямаше да се справя. Дори сега се страхувах, че пергаментът няма да действа. Постепенно обаче проникнах; превърнах се в нещо безкрайно микроскопично, в йон, в електрон (не разбирам, учил съм само психология). Важното е, че минах през мембраната.
Вече от другата страна, възвърнах формата си.
Озовах се в коридор, който завиваше някъде напред. Покрай стените бяха наредени шкафове, съхраняващи принципите, по които живееше Майра. Това бяха заповедите, които си даваше; преценките, които правеше; повечето й бяха втълпени още в детството. Много от тях не беше променяла още от тогава.
Умът й бе дълъг лабиринт, криволичещ бавно към дълбините на душата й.
Бях проникнал през мембраната. Бях в ума на друг човек! Бях в ума на жена ми.
Минах покрай тайното местенце, където пазеше мислите за себе си. Изкуших се да надникна в тях и малко да ги подредя. Но някаква тактичност, на която не подозирах, че съм способен, ме спря. Продължих по коридора.