Скоро стигнах до място, където пазеше спомените си за мен. Прегледах ги внимателно.
Ужасих се от сложната логика на тези мисли, на тези впечатления. Разбрах, че навремето много ме е обичала, имала е много високо мнение за мен. Как се беше променило всичко това! Как можеше да си мисли, че съм такъв? Не бих обвинил и най-свирепия си враг в мислите и емоциите, които ми приписваше. „Студен“ и „педант“ бяха най-леките епитети.
Много внимателно започнах да променям настроенията й към мен. „Общо одобрение“ имаше нужда от леко пренастройване до подходящото ниво. Още малко трябваше да пипна във „Външна привлекателност“. „Одобрение за действията и мотивите“ изискваше известно усилие. Върху „Кавалерско отношение“ също се наложи да поработя.
Други неща също трябваше да се настроят. Преобърнах доста от представите й за мен така, че след като се събуди, да осъзнае, че са били грешни. Исках да си каже: „Ох, как може да съм била толкова заблудена в мнението си за него!“
Честно казано, не бях убеден, че наистина исках да променя мислите й по начина, по който го направих.
Видях как се завъртя в съня си, усмихна се, представи си как протяга ръце към мен. За момент си помислих, че има надежда. Изведнъж обаче тялото й се сгърчи. Тя се извъртя в съня си и на лицето й се изписа погнуса. Потрепери.
— Махай се! — изкрещя насън.
Очевидно намесата ми бе възбудила съпротивата й. Подсъзнателно, предполагам. Тя започна да отхвърля чуждите мисли. Моите мисли, моите поправки!
Не можеше да понесе да ме вижда през моите очи, от моята гледна точка.
Осъзнах, че дори да бях създал по-вярна представа за мен, това не беше нейната истина, не беше и може би никога нямаше да бъде вярна за нея. Въпреки добрите ми намерения.
Поправките, които бях направил в ума й, се разтресоха. Всяко място, което бях докоснал, придоби тъмен, неприятен цвят. В мрака видях как се отърсва от преценките ми, от образа, който исках да й наложа. Майра ги отхвърляше като чужда материя. Засрамени, моите самовъзприятия се връщаха в мен.
Изведнъж получих друго видение. Видение във видението. Видях онзи вселенски ум, собственост на никого и на всекиго, до който малцина можеха да се докоснат. Видях всички различия изгладени. Но това видение също избледня и изчезна. Очевидно това окончателно сдобряване с жената, която обичах, не беше допустимо според основните природни закони.
Скоро след това бях изхвърлен от съзнанието й.
Шкафовете, съхраняващи идеите й, се разтресоха и заскърцаха. Целият коридор започна да се огъва. Ядрото на съзнанието й изведнъж се сви, сетне избухна с неустоима сила. Изстреля ме от ума й в мембраната. Минах през нея както преди и излязох непокътнат от другата страна.
Там стоеше някой, чакаше ме. Беше Ариман, заместник-богът, който ми бе дал пергамента. Сега издърпа текста му от главата ми.
— Очевидно не си разбрал смисъла на дарбата. Тя не е, за да я използваш за себе си. Трябва да я дадеш на друг. Дарбата е да разбираш, а не да караш другите да те разбират.
— Това не ми го казахте.
— Защото не попита. Каза, че знаеш какво трябва да направиш.
— Защо я дадохте точно на мен, а не на някой друг? Сигурно от самото начало сте знаели, че съм повреден.
— Даваме я само на повредените. За съжаление, това, че са повредени, им пречи да я използват правилно.
Това беше краят. Когато се събудих в спалнята си, от пергамента нямаше и следа. За щастие, проявих достатъчно здрав разум да не кажа на никого.
Ариман повече не ми се е явявал.
Ако ми даде втори шанс, бих започнал с умовете на диктаторите. Струва ми се по-лесно да променя политическите и социалните им възгледи, отколкото да разгадавам тайните на човешкото сърце.
Робот-донкихот
Имам особени чувства към този разказ. Той ми даде шанс да засвидетелствам малко почит към Сервантес и неговия Дон Кихот де ла Манча, този находчив рицар. Моят донкихот също има своите проблеми, а заедно с него — и оръженосецът му, Лорънт, който замества липсващия Санчо Панса. Ще прочетете как двамата се изправят срещу злия великан Макадам, а после се впускат в приключения в страната на хибридните и непротоплазмени създания, за да се опълчат срещу самата Фабрика за роботи.
Роботът-донкихот яздеше през гората. Механичният му кон, Росинант, вече се оплакваше по свой особен начин. Беше дълъг ден и донкихотът го яхаше безжалостно. Въпреки че беше робот като ездача си, възможностите на коня бяха ограничени. Виждаше се как между застъпващите се плочки, образуващи кожата му, от местата, където нитовете се бяха разхлабили, капеше смазка.