Донкихотът беше висок, много хилав робот, изработен от няколко ярки метала, сред които червеникава мед и жълт месинг. Главата му бе оформена с човешко лице — издължена, печална физиономия от сивкав, подобен на оловна сплав метал. Под носа му имаше два черни израстъка, стърчащи на двете страни — антени, разбира се, но поразително приличаха на мустаци. Имаше също радарен индикатор, замаскиран като остра черна брадичка.
Необикновеното в случая не беше фактът, че е робот — по това време по света имаше много като него, дори някои свободомислещи и самоопределящи се. Необикновеното бе това, че донкихотът носеше главата си под мишница. Главата все още бе в шлем от лъскав месинг.
Беше изгубил главата си преди няколко дни. Гигантът Макадам, замаскиран като странстващ асфалтиращ робот, бе нанесъл точно премерен удар с намазано с катран копие право в челото му. От това главата му се изви рязко назад и болтът, който я държеше за врата, изскочи. А без закрепващ болт главата падна.
Донкихотът не загуби самообладание в тази извънредна ситуация.
Той хвана главата си с една ръка, хвърли копието, извади меча и се нахвърли върху врага. Надви Макадам и го превърна в димяща развалина.
Сега обаче, след битката, донкихотът бе обхванат от самосъжаление. Той беше просто един стар робот, неспособен да си помогне сам. Бе конструиран от знаменития Мадиган, който, незнайно защо, го беше направил така, че да не може да достигне задната част на врата си. Това бе досадно затруднение, но донкихотът го приемаше, защото смяташе, също като Мадиган, че роботите трябва да имат вградени ограничения и тъй като природата не им е осигурила начин да умират, човекът трябва да го направи. Неспособността да се поправи сам, беше връзката му с човечеството, на което трябваше да служи. Вероятно и най-големият му враг — Фабриката за роботи, също имаше ограничения, макар че донкихотът не знаеше какви, и тя също трябваше да има начин да умре, макар че как, това също не знаеше.
Досега Фабриката за роботи беше непобедима. Донкихотът се бе нагърбил с мисията да отърве света от това творение на злото — зло поради единствената причина, че нямаше видими ограничения. Да, той щеше да убие Фабриката за роботи и да освободи красивата принцеса Психея, дъщерята на Мадиган, която остана без закрилник, след като баща й загина при последното голямо роботско въстание.
Донкихотът спря в една горичка, като продължаваше да държи главата си под мишница. Докато Росинант, механичният му кон, чакаше търпеливо до него, роботът се опита отново да закрепи главата си, която все още пасваше идеално на металната пръчка, стърчаща от врата му. Трябваше само да я закрепи, за да не изпада. Дори намери един резервен болт от раменната си става; болт, който със сигурност щеше да се завинти в малката набраздена дупка и да фиксира главата му. Проблемът беше в това, че ръцете му не бяха достатъчно дълги или гъвкави, за да придържа с едната главата, а с другата да се пресегне отзад и да затегне болта.
След като се мъчи половин ден, донкихотът се принуди да признае поражението си. Погледна укорително Росинант. Той беше добро същество и интелигентно по свой начин, но копитата му не бяха пригодени да затягат болтове.
От няколко дни не беше виждал оръженосеца си Санчо Панса. Точно сега, когато имаше нужда от него, негодникът го нямаше.
Дали вече го беше направил губернатор на остров, както му бе обещал? Донкихотът не си спомняше. Във всеки случай, Санчо го нямаше.
Нямаше ли някой друг, когото да помоли за помощ? За такава дреболия… Това обаче бе границата на Пустошта, място, населено с механични чудовища, съчленени великани, зли духове от метал и силиций, халюцинации и фокуснически трикове. Никой нямаше да му помогне.
Донкихотът беше храбър и непоколебим воин. Бодрият дух пред лицето на опасността бе едно от най-добрите му качества. Сега обаче даже то започваше да му изневерява. Имаше чувството, че го използват по страшно нечестен начин. Ето го сега тук, в пустошта, готов да се изправи пред опасностите на този и на съседния свят, и всичко това заради дамата на сърцето си Психея, дъщерята на Мадиган, неговия създател, жена, чиято красота, интелект и добродетели бе готов да прослави по четирите посоки на земното кълбо и да докаже над труповете на всички, които не я уважаваха. Беше готов на всичко това, но без глава нямаше как да се справи.