Горкият донкихот! Налагаше се да язди с глава под мишницата. Не можеше просто да я опакова в дисагите, защото нямаше да може да вижда и да използва бойните умения, с които много се гордееше. Имаше нужда от главата си не само за това, а и, за да планира, защото сега, с отделена от тялото глава, усещаше как една неопределеност завладява духа му, една липса на съсредоточеност, която заплашваше скоро да обхване цялото му същество, докато вече престанеше да си спомня или да го е грижа кой е, каква е мисията му, дори името на благородната дама, чиято красота бе призван да защитава.
Чувствайки, че губи способностите си заради загубата на главата, донкихотът започна да се обезсърчава. Колко отчаяно имаше нужда сега от услугите на Санчо! Обаче отдавна не беше виждал оръженосеца. Дали Санчо изобщо някога е съществувал? Не си спомняше. Ако не успееше да фиксира главата върху тялото си, той бе обречен, лишен от минималния разум, който му беше необходим, за да продължи мисията си.
Съзнавайки неизбежната опасност за самото си съществуване, донкихотът спря коня в една горичка. Мястото беше приятно, но не носеше радост на очите му. „Това би могло да бъде лобното ми място — помисли си той, докато слизаше. — Тук ще умра… или ще стане чудо.“
Роботът-донкихот не го биваше много по молитвите. Да служи на дамата на сърцето си и да изправя светските неправди, това беше простичкото му кредо и той винаги го беше смятал за достатъчно. Сега обаче, седнал на тревата, поставил главата си на един пън до себе си, той почувства, че за първи път това, което трябваше да направи, надминава възможностите му. Застана на колене, събра ръцете си и се помоли на невидимия Бог на всички живи същества, на непознатото божество, стоящо над всички религии, без жреци, без култ, без предпочитание към едни или към други, бога на самотните странстващи рицари, чиято религия не можеше да се намери в сложни теологични трактати и свещени писания.
— Непознато същество — заговори той. — Никога досега не съм те молил за нищо, защото предполагам, че имаш повече грижи, освен за нуждите на един скромен робот. Но се обръщам към теб сега, защото съм в безизходица и не мога да продължа. Аз съм само един робот, Господи — може би вече си разбрал по механичното звучене на молитвата ми. Това няма как да се промени. Въпреки че съм робот обаче, аз имам дух и чувствам, че ще дойде време, когато моята душа, каквато и да е тя, ще се слее с твоята и аз ще се върна в твоя разум, о, велик Разум на вселената! Струва ми се обаче, че краят ми още не е настъпил. Ако е така, моля те за една услуга. Изпрати ми оръженосец, който да ми помогне за тази досадна работа със завинтването на главата ми, та да не пада. Помогни ми, Господи, най-смирено те моля, защото аз не мога да се справя сам.
Донкихотът не се надяваше особено, че нещо ще се случи. Високо над него листата на дървото, под което седеше, зашумяха. Неговите сензори за движение обаче не регистрираха никакъв ветрец, който би могъл да причини този шум. Донкихотът взе главата в скута си и я извъртя така, че да погледне към клоните.
Да. Горе на дървото имаше някой. Благодаря ти, Боже!
— Ей ти, на дървото! Чуваш ли ме?
— Разбира се, че те чувам — отговори съществото на дървото.
— От кога си горе?
— Представа си нямам. Дори не знам как се озовах тук.
Роботът-донкихот знаеше, или поне си мислеше, че знае, но реши, че сега не е моментът да говорят за това.
— Защо не вземеш да слезеш при мен? — попита той.
— Да, това май ще е най-разумното, което мога да направя. Кой си ти?
— Приятел. Наричат ме робот-донкихот. Ти как се казваш?
— Лорънт. Някои ми викат Лари.
— Ще те наричам Лорънт — отсече роботът. — Рано е да си говорим на прякор. Слизаш ли?
— Да, сега.
Донкихотът чу шум от свличащо се през клоните тяло. Дървото се разтресе — стъблото му не беше много дебело. Сигурно едва издържаше тежестта на Лорънт.
Скоро човекът (защото това беше човек) се спусна по последните няколко метра от ствола и стъпи на земята. Изтръска се от парченцата кора, отметна назад косата си и за първи път огледа по-внимателно робота-донкихот.
— Олеле!
— Какъв е проблемът?
— Ти. Не се обиждай, ама не очаквах да срещна човек, облечен с броня.
— Аз не съм човек, облечен с броня. Аз съм робот и това, което ти прилича на броня, е кожата ми.