— Такова нещо също не съм очаквал — заяви Лорънт.
Донкихотът стоеше съвсем неподвижно, но виждаше, че Лорънт е уплашен.
— Робот ли си? Сигурен ли си, че някъде няма скрит човек с микрофон, който ти казва какво да говориш и си прави лоша шега с мен?
— Абсолютно съм сигурен. Ела по-близо. Ще видиш, че съм съвсем самостоятелен робот. Не съм свързан с нищо. Никой не ме управлява. Мога отлично да се управлявам сам.
— Това е най-шантавото нещо, което съм чувал — призна Лорънт. — Дори не знам къде се намирам.
— Предполагам, че някъде в Америка — отговори донкихотът. — В така наречения Югозапад.
— Уха, това вече е супер странно.
— Защо?
— Защото одеве бях в Портланд, Орегон. Май по-добре изобщо да забравя този разговор. Прекалено шантаво е.
— Съгласен съм. Но нямам представа защо Бог, или който друг те изпрати при мен, те е взел от друго място, ако това е, което се е случило.
— Ти да не би случайно да знаеш как попаднах тук?
— За конкретния способ на пренасяне нищо не мога да кажа. Колкото за основната причина, аз те повиках. И по милостта на неведоми сили ти дойде.
— Ти ли ме поиска?
— Не съм искал теб конкретно. Помолих да ми пратят някой, който да ми помогне.
— Ясно. Това е най-безумното нещо, което съм чувал. Обаче, като изплю вече камъчето, за какво ти трябвам?
— Сигурно си забелязал — каза роботът-донкихот, — че държа главата си в ръце.
— Да, направи ми впечатление, но не исках да го споменавам.
— Няма проблем. Не се срамувам. Това е един от рисковете, когато се посветиш на рицарството. Случи се, когато се сражавах с гиганта Макадам — злия асфалтополагащ робот на Пустошта. Победих го, разбира се — не съм срещал великан, когото да не мога да надвия — обаче, по чиста случайност, той ме улучи с копието си по средата на челото. Предполагам, че е останала вдлъбнатина.
Лорънт се вгледа в главата.
— Да, има малка. Ако беше човек, сигурно щеше адски да те цепи глава.
— Главоболието щях да го преживея. Проблемът е, че копието откъсна главата ми от раменете. Тя е добре…
— Да, сега говориш с нея.
— … обаче необходимостта да я нося с една ръка ми пречи да си върша работата на странстващ рицар. За да се справя с предстоящите изпитания, трябва и двете ми ръце да са свободни, а главата да си е на мястото. Затова искам да я монтираш както трябва.
— Аха — измънка неубедено Лорънт.
— Трябва да се закрепи на планката, която стърчи от врата ми. После с този болт… — Донкихотът отвори дланта си и показа болта. — … трябва да я завинтиш. Аз не мога да го направя сам. Един дефект в проектирането ми не позволява да се пресегна зад главата си и да затегна болта.
Лорънт се чудеше какво да каже. Все пак молбата изглеждаше достатъчно проста. Той взе главата на донкихота с две ръце и я постави на планката, излизаща от врата. После позатегна болта — не без усилие, защото нямаше гаечен ключ. Когато видя затруднението му, роботът извади ключ от резервните части в дисагите на Росинант и всичко се оправи.
Донкихотът провери качеството на поправката, като първо леко завъртя глава наляво-надясно; после с няколко енергични движения с меча нападна няколко пъна. Направи движения напред-назад, сражавайки се с невидим враг, като изкрещя:
— Предай се, мерзавецо, и се поклони пред изключителната красота на моята дама Психея, най-върховната, която съществува на света сега и е съществувала някога!
Главата остана на мястото си.
След като свършиха това, двамата поседяха известно време на покритата с мъх полянка. Донкихотът не беше уморен, разбира се, но обичаше да се преструва, че има човешки ограничения. Лорънт се умори само да гледа усилията му.
Донкихотът извади малко храна от дисагите си. Тя не беше за него: роботът не ядеше човешка храна, всъщност никаква храна. Имаше вътрешен енергиен източник, който можеше да го поддържа с години, със столетия. Храната бе за Лорънт или който друг човек се наемеше да му бъде оръженосец. Донкихотът я носеше за всеки случай. Имаше малко шунка, един корав хляб, шишенце зехтин, бутилка вино и три ябълки. Вкусна селска храна. Лорънт много я хареса и се наяде добре. След като хапна, заспа в зелената гора.
Донкихотът се изправи, облегна се на копието и се замисли за любовта на живота си, както правят странстващите рицари от всички места и епохи.
Лорънт се събуди след около час. Доста се изненада, че все още се намира в гората и роботът-донкихот все още стои до него. Беше очаквал да се събуди на своето място в своето време.