Стана и изми лицето си в близкия ручей. Донкихотът бе потънал в дълбоки размисли.
Лорънт изчака малко, после каза:
— Извинявай…
— Да?
— Какво ще правим сега?
— Сега ще продължа пътуването си в търсене на приключения и ще поправям всяка неправда, която срещна.
— Това хубаво. Ами аз?
— Мислих за това. Първоначално предполагах, че Бог или някой от вестителите му те е пратил с единствената цел да монтираш главата ми. Гледах те, докато спеше, защото очаквах, че, след като си изпълнил задачата си, ще изчезнеш, несъмнено, за да се пренесеш там, откъдето си дошъл.
— Да, разумно предположение — съгласи се Лорънт. — Обаче не се случи.
— Забелязах. Затова стигнах до извода, че, след като поправи главата ми, ти имаш и друга мисия.
— Каква според теб?
— Най-разумното обяснение е, че си изпратен да заместиш оръженосеца ми Санчо Панса, който изчезна преди време при обстоятелства, които сега смятам за неестествени и предизвикани от сили, по-могъщи, отколкото мога да си представя. Санчо изчезна, а ти си тук. Изглежда, че твоята мисия — велика мисия — е да заместиш Санчо като мой оръженосец.
— Да, това е един от начините да се разтълкува — отбеляза Лорънт.
— Сещаш ли се за друг начин?
— Възможно е да съм дошъл, или по-скоро да са ме изпратили, не с определена цел, а в резултат от някакъв сляп, но естествен процес, уникален и неповторим. Това ми изглежда доста правдоподобна теория. Затова те моля да ми помогнеш да се върна там, откъдето съм дошъл.
Донкихотът се замисли за момент, после добави:
— Ти имаше ли някаква спешна работа там, откъдето идваш?
— Не особено.
— Има ли хора — примерно жена или възрастни родители — които да те очакват и скърбят, че те няма?
— Родителите ми са покойници. Не съм женен, а скъсах с гаджето си преди няколко месеца.
— Значи няма за какво да се прибираш.
— Не, не ми се налага. Обаче искам.
— Защо?
— Егаси въпроса! — измърмори Лорънт леко раздразнено. — Може пък да си имам някаква работа там, откъдето идвам.
— А имаш ли?
— Не.
— Тогава, я по-добре остани с мен, бъди мой оръженосец и ми помогни да отърва света от злото и да спася дамата на сърцето си Психея, в чиято ненадмината красота те моля да повярваш единствено, въз основа на честната ми дума.
— Съзнавам каква чест ми оказваш с това предложение — предпазливо отговори Лорънт. — Обаче не мисля, че ставам за тая работа.
— Така ли? Останах с впечатлението, че си куражлия. Ако се справиш добре, Лорънт, ще намеря начин да направя и теб рицар.
— Много мило, наистина, но няма нужда.
— Добре тогава. Време е да тръгвам. Много ми е мъчно, че няма да ми правиш компания, но щом така искаш, смирено приемам решението ти.
Донкихотът се запъти към коня си.
— Чакай малко! — извика Лорънт. — Къде тръгна?
— Да изпълня дълга си на странстващ рицар. Сбогом, друже!
— Чакай, не си тръгвай още. Аз как да се върна в моето време?
— Нямам представа. Всичко ще се нареди. Несъмнено онова, което те докара, ще реши да те върне. Или пък да те пренесе на друго място.
Донкихотът сложи ръце върху седлото на Росинант.
— Стой мирно, благородно животно!
— Слушай, размислих — измънка Лорънт. — Ще остана с теб, докато намеря начин да се махна от тук. Става ли?
— Става. Аз не искам да се обвързваш. Ела с мен и ще видим какво ни е подготвила съдбата. И, ако мога да ти помогна да се върнеш в твоето време и място, бъди сигурен, че ще го сторя.
— Има само един проблем. Аз нямам какво да яздя. Това ще ни забави.
— Няма да вървиш пеша. Когато си тръгна, Санчо остави магарето си. Можеш да го вземеш.
Лорънт се огледа, като очакваше да види магарето вързано за някое близко дърво. На издълженото печално лице на донкихота се изписа усмивка; дори мустаците му леко потрепнаха.
— Няма да видиш магарето така — обясни. — Прибрал съм го на сигурно място тук, откъдето не може да избяга.
Отиде при механичния кон Росинант и откопча една от големите дисаги, закрепени отстрани. Отвътре извади няколко парчета ламарина и ги закрепи едно за друго с помощта на болтове. Взе още части от торбата и монтира крака, после — два листа ламарина, от които сглоби магарешката глава. В нея постави запечатана мозъчна кутия. Бръкна дълбоко в торбата и извади малък мотор, който закрепи в гърдите на механичното животно. После свърза няколко цветни жички. Затвори гръдната кухина с метална пластина и натисна едно копче на челото на магарето. То веднага се съживи, изрева по магарешки и послушно зачака някой да го яхне.