Така Лорънт и донкихотът тръгнаха бодро през зелената гора: рицарят — на Росинант, Лорънт — на санчовото механично магаре. Беше хубав летен ден. Пееха птички, подухваше топъл ветрец и Лорънт не можеше да си представи, че в такъв ден може да дебне някаква опасност.
Докато следваха едва различимата пътека сред дърветата, започна да се смрачава. Съдбата на деня изглеждаше предопределена. Дребни животинки надничаха от клоните. Приличаха на катерички, но Лорънт забеляза, че са механични същества с катерича кожа. През пролуките между клоните от време на време той мяркаше небето, което бе станало маранливо, синкаво-белезникаво, с тънки тъмни ивици, като линии на строителен чертеж.
Заобиколиха групичка тънки, камшикоподобни растения, които посягаха към тях с гъвкави клони като с пипала.
След като преодоляха това препятствие, се заизкачваха по стръмен склон от сипкав пясък, по който на всеки три крачки успяваха да се изкачат с една.
Накрая стигнаха до участък, в който дърветата не приличаха на никои други, покрай които бяха минали досега. Имаха едновременно животински и машинни черти. Кората им постоянно се движеше и имаха дълги процепи на около метър над земята. Процепите се гърчеха, отваряха и затваряха, а във вътрешността им се показваха зъби от неръждаема стомана. Тези дървета бяха живи по начин, който озадачаваше и плашеше.
— Какви са тия неща? — попита Лорънт.
— Това са изкуствени дървета — отговори донкихотът. — Работа на Фабриката за роботи. Не ги приближавай. Опасни са.
Лорънт нямаше нужда да го предупреждават. Няколко дървета вече се бяха навели към него и опитали да го сграбчат. За щастие, механичното магаре беше нащрек и се дръпна навреме.
— Какво означава това? — попита Лорънт?
— Означава, че наближаваме владенията на Фабриката за роботи. Границата, на която естественото отстъпва пред свръхестественото, реалното — на хиперреалното. Наближаваме леговището на най-големия ни враг.
— Кой е тоя враг?
— В сърцето на всичко това се намира онзи враг в роботска форма, известен като Фабриката за роботи. Него трябва да победим, за да освободим света от чудовищното зло на индустриализацията.
Оставиха механичните дървета зад себе си и излязоха в мрачна, зловеща пустош. Небето беше притъмняло и заплашително. Нагазиха сред тресавища и напредваха твърде бавно, въпреки че копитата на ездитните им роботи станаха на широки лапи, които поддържаха тежестта им върху лепкавата, мека почва.
Излязоха на по-стабилен терен, извън гората и тресавищата, на уплътнен пясък. Във всички посоки се простираше безкрайна пустиня. Пътят водеше към черна ивица сред пясъка, където бяха поставени железопътни релси. Имаше табелка: „Влизането — забранено“.
— От това място нататък — обясни донкихотът — започва страната на хибридните и непротоплазмени създания. На никой човек или хуманоиден робот не е позволено да влиза, освен с изрична покана.
Лорънт погледна дългите, лъскави релси.
Съвсем тихо в далечината се чу шум от локомотивен двигател.
— Какво е това?
— Това е пазачът на границата, локомотивът, който патрулира по линията. Идва.
Железопътната линия преминаваше по хребета на ниско възвишение и се простираше в двете посоки, докъдето ти поглед стигне. Пред тях имаше табела с надпис: „ФАБРИКА ЗА РОБОТИ. ВЛИЗАНЕТО — ЗАБРАНЕНО.“
— Когато пресечем линията, влизаме на територията на Фабриката за роботи — обясни донкихотът. — Тогава ще започнат трудностите.
— Разкажи ми повече за това — каза Лорънт.
Той беше изпотен от жегата и надран от бодливите растения, покрай които бяха минали. Вече започваше да му писва. Недоумяваше защо трябва да навлизат в територия, в която очевидно не бяха желани. Хрумна му, че роботът-донкихот може да е много умен, но в същото време да е луд.
— Защо не се върнем да потърсим още хора? Да доведем подкрепления?
— Славата е наша, защото призванието е наше. Нека другите да търсят своята слава. Този път тя ще е само моя. И твоя, разбира се, верни мой оръженосецо. Но, главно моя.