Това не изненада Лорънт. Той вече знаеше, че донкихотът ламти за слава и е готов да направи всичко, за да я получи.
— Може ли да попитам какво точно се опитваме да направим?
— Не е ли очевидно? Ще разгромим най-великия рицар на Фабриката за роботи — Дивия локомотив.
— И после?
— Ще видиш. След това ще отидем в самата фабрика и ще освободим дамата на сърцето ми Психея, най-прочутата красавица в света.
— Нека да не прибързваме — предупреди Лорънт. — Каза, че първо трябва да победим Дивия локомотив.
— Правилно си ме разбрал.
— Аз не виждам никакъв локомотив.
— Заслушай се. Идва.
Лорънт се ослуша. В далечината, много слабо, чу тъжния звук на локомотивна свирка.
— Звучи много далеч.
— Съвсем скоро ще дойде. Дивия локомотив не позволява на никого да преминава през линията. Ние обаче ще му покажем някои трикове.
Свирката отново се чу, този път по-силно, и, като погледна наляво, Лорънт видя светлина от фар в далечината.
— Това ли е той?
— Да. Идва винаги, когато някой се опита да влезе на територията на Фабриката.
Светлото петно се приближаваше бързо и скоро Лорънт различи силуета на голям черен локомотив. След малко различи и други звуци — пухтенето на машината, бумтенето на гигантски бутала, вдигащи се и спускащи се като ударите на съдбата, отчетливото тракане на колелата върху релсите, кънтенето от самото му преминаване.
Това никак не се хареса на Лорънт. Скоро до обонянието му достигна миризмата на въглищен дим и след секунди локомотивът дойде и спря пред тях.
— Кой жалък глупак смее да доближава моята линия? — изрева машината с басов глас, като пуфтеше и изпускаше черен дим.
— Аз, донкихотът! — заяви лудият робот. — Аз оспорвам забраната за преминаване и самото ти право да съществуваш. Обръщай и бягай обратно в депото, Див локомотиве, или кълна се в красотата на моята дама Психея, ще те разглобя, ще ти пробия нагнетателната камера, ще ти накълцам болния мозък и ще залича всеки спомен от теб на земята!
Яркият фар ги освети. Гласът от вътрешността на локомотива заяви:
— Познах те, донкихоте. Колкото до твоята дама на сърцето, наскоро я закарах при моя господар, Фабриката за роботи, и не изглеждаше много красива: очите й бяха зачервени от плач, а страните — пребледнели от страх.
— Лъжеш, мерзавецо! — изкрещя донкихотът. — Моята дама е най-красивото същество на земята, дори с пребледнели устни и зачервени очи. Съвсем скоро ще възвърне цялата си красота, само да я освободя.
Обърна се към Лорънт и добави тихо:
— Отвлечи вниманието на това същество, верни ми оръженосецо, за да бъде нападението ми по-неочаквано и стремително.
Лорънт почти не беше на себе си от страх, защото Дивия локомотив, бълващ дим и лъщящ на бледата слънчева светлина, изглеждаше като самото олицетворение на вбесена машина — машина, лично заинтересована да го унищожи. Въпреки това той заби петите си в хълбоците на магарето, затвори очи и тръгна към чудовищното творение.
Когато отвори очи, беше близо до локомотива. В ръката си държеше железен прът — как се беше озовал там, не знаеше. Нямаше време да разсъждава за това, просто замахна напред и заби пръта в спицестите колела на локомотива.
Машината нададе яростен рев. Колелата се напрегнаха за момент. Железният прът се изкриви, сетне се счупи. Разлетяха се парчета и едно от тях удари магарето от едната страна, като за малко не улучи крака на Лорънт. Магарето падна и Лорънт се просна на земята. Погледна нагоре и видя как от локомотива се издига нещо като лопата на багер, пълна с може би един тон въглища, които всеки момент щяха да се изсипят върху него.
„Това е краят“ — помисли си Лорънт. Забравяше обаче донкихота. Докато вниманието на локомотива бе заето с Лорънт, рицарят вдигна копието и се хвърли напред.
Като панически се опитваше да се отмести, Лорънт видя как донкихотът напада. Росинант препускаше по-бързо, отколкото оръженосецът бе очаквал. От ноздрите на механичното животно хвърчаха капки машинно масло, от устата му излизаше пара от отработени газове.
Донкихотът се наклони назад на седлото, стиснал силно копието под едната ръка, с вдигнат меч в другата. Лорънт не можеше да си представи какви поражения очаква, че ще нанесе на гигантската машина. В следващия миг копието се заби точно в средата на малка месингова капачка върху лъскавия главен цилиндър. Прецизният удар вкара капачката в цилиндъра. Чу се силен звук като от въздишка, от изпускане на сгъстен въздух, и след секунда дългите предавателни пръти спряха.