Станаха до врата с надпис: „КОМАНДНА ЗАЛА.“ Влязоха. Вратата се затвори с трясък зад тях. Изведнъж стана страшно горещо.
Чу се силно скърцане. Лорънт бързо откри източника на шума. Идваше от едната стена. Тази стена, от дебела бронирана стомана, се плъзгаше бавно към тях, задвижвана от гигантски бутала от задната страна. Тя се тътреше по пода, влачеше се, скърцаше. Бавно, но безмилостно стесняваше пространството им, като ги притискаше все повече към отсрещната, масивна зидана стена. Лорънт осъзна, че много скоро стоманената стена ще ги размаже върху мазилката.
— Донкихоте! Виждаш ли какво ще стане сега? Ще ни смачка в другата стена!
— Виждам. И това потвърждава една моя отколешна теория — че оставена без контрол, една злонамерена и злонравна машина би надминала злодеянията и на най-злия човек.
Вдигна глава и изкрещя:
— О, Фабрико-робот! Използвай решителността и интелекта си и покажи малко класа! Откажи се от този подъл номер. Покажи се в каквото тяло решиш, с каквото оръжие имаш на разположение, и нека да решим този спор!
Скърцането спря за момент. После, с дебел, усилен от микрофони глас, Фабриката за роботи заговори:
— Ти си глупак, донкихоте, защото се опитваш да подражаваш на човеците и очакваш другите машини да правят като теб. Само че моят свят не се управлява според твоите схващания. Или, ако предпочиташ метафоричното изразяване, представи си, че тази стая е моят юмрук, в който те държа и сега ще те смачкам. Защото цялата фабрика е моето тяло. Когато се опълчваш срещу моята фабрика, ти се опълчваш срещу мен, Гения на фабриката.
За кратко настъпи тишина. После през стените се чу глас на млада жена, изпълнен със страх:
— О, Фабрико, пожали този добър рицар и оръженосеца му. Пусни ги! Ще изпълня всичко, което пожелаеш!
— Ти и без това ще направиш всичко, което пожелая — отговори фабриката. — Няма причина да пожаля жалките им животи.
— Психея! — изкрещя донкихотът. — Тук ли си, във фабриката?
— Да. Затворена съм в стаята над теб! Баща ми я построи като мой девически будоар. Никога не е очаквал…
— Какво става тук? — измърмори Лорънт.
— Бащата на Психея, Мадиган, той построи всичко тук — обясни донкихотът. — Глупакът даде на фабриката независимост и интелект, като мислеше, че управлението на един интелигентен робот ще бъде по-добро от управлението на хората! Той беше първият, който загина, след като Фабриката-робот взе властта. Психея се опита да избяга в света на хората, но локомотивът я върна тук.
Донкихотът се обърна в посоката, от която се беше чул гласът:
— Психея! Баща ти завеща ли някакъв съвет към нас? Какво можем да направим?
— Да! Татко каза, че има начин да победиш Фабриката. Но почина, преди да го направи.
— Какъв е начинът?
Фабриката изрева:
— Няма начин да ме победиш!
Скърцането се възобнови и стоманената стена продължи да се приближава към масивния зид.
— Психея! — изкрещя Лорънт. — Какво каза баща ти?
Тя заговори, но вече по-тихо:
— Не знам точно какво. Спомена, че дори Фабриката-робот не подозира как може да бъде победена. Той обичаше да казва, че всяко живо същество има щепсел и, ако го извадиш от контакта, това ще прекъсне жизнената му енергия.
— Щепсел! — възкликна Лорънт. — Спомням си, че видях нещо такова долу, когато влязохме… близо до входа…
— Това трябва да е — заяви донкихотът. — Лорънт, верни ми оръженосецо, трябва да стигнеш там и да издърпаш щепсела.
— Ама как ще се измъкна от тук?
— През аварийната шахта! — възкликна донкихотът.
Разрови с крак прахта на пода и откри ръба на метален панел.
— Откъде се появи това? — попита Лорънт.
— Това е отличителна черта на всички, които следваме класическия човешки начин на мислене — винаги пазим надеждата, че и от най-тежката ситуация има авариен изход.
— Ама как…
— Гледай!
Донкихотът остави меча. Сви ръката си и завъртя спираловидно пръсти. Ноктите му се удължиха и се превърнаха в остър режещ инструмент. Заби го между металните плоскости на пода, после, като застана по-стабилно, завъртя ръката си като свредел. Тя се въртеше все по-бързо и по-бързо и скоро в пода се появи дупка.
Пръстите на донкихота възвърнаха нормалната си форма. Бръкна с тях в дупката и задърпа. Ръката му започна да се отделя от рамото. Подпря се с другата и продължи да дърпа.