— Досега няма такъв случай — отговори пратеникът. — От досегашния си опит сме се убедили, че разумните същества или променят вкупом мисленето си и се спасяват от обречените си планети със собствени усилия, или не.
— Ние сме различни.
— Добре. Ще го направим. Съберете хората си. Ще се върна след десет години, за да взема онези, които искат да се евакуират. Не можем да чакаме повече.
— Ще бъдем готови.
Десет години по-късно пратеникът посети малка, собственоръчно строена къща в подножието на Орегонските планини. Зад постройката течеше рекичка. Райс седеше на брега и ловеше пъстърва.
— Как ме намерихте? — попита той.
— След като веднъж сме говорили с вас, ние, омайрианците можем да ви открием навсякъде. Струва ми се обаче, че вече не сте президент.
— Не съм. Мандатът ми изтече и не ме преизбраха. Опитах се да убедя хората, че ни грози неизбежно унищожение. Обявиха ме за луд. Онези, които ми повярваха, бяха по-зле от невярващите. Един побъркан се опита да ме застреля, но уби жена ми. Децата ми ме обвиняват за смъртта й. Промениха имената си и ме изоставиха.
— Съжалявам. Но трябва да признаете, че онези които ви презират и не ви вярват, нямат вашата прозорливост, интелект и интуиция. Вие сте може би най-необикновеният човек на вашето време, господин Райс. Повярвахте ни от самото начало. Не си помислихте, че сме пратени от Бог или от дявола. Просто повярвахте в това, което ви казахме. Очевидно вие сте единственият.
— Очевидно.
— Може би така е по-добре. Човечеството, в сегашното му състояние, не би могло да оцелее навън. Вие обаче можете.
— Аз ли?
— Вашето място е сред нас, господин Райс в откритата галактика. Все още имате време. Не сте твърде стар. Имаме подмладяващи терапии. Можем да удължим живота ви с много години. Имаме женски от нашия вид, за които ще бъде чест да се чифтосат с вас. Имаме цивилизация, която ще ви приеме с широки обятия. Моля ви, оставете тази обречена Земя и елате с мен.
— Не, благодаря. Сигурно мога да поживея още трийсетина години на Земята, преди положението да стане прекалено лошо, нали?
— Да, но не повече.
— Стига ми. Ще остана.
— Предпочитате да умрете с другите хора? Но те ще загинат заради невежеството си!
— Да, но и те са земни чеда като мен. Мястото ми е сред тях.
— Не мога да повярвам, че го казвате.
— Много мислих за това. Осъзнах, че не се различавам от другите човеци. В същността си съм като тях. И със сигурност не съм по-добър.
— Не мога да го приема. Какво искате да кажете?
— Осъзнах, че, ако нашият вид е неспособен да повярва в собствената си гибел, аз също не би трябвало да повярвам. Затова реших да се държа, сякаш онова, за което говорихме, никога няма да се случи. Всъщност съм почти сигурен, че съм сънувал.
— Не е интелигентно да се самоуспокояваш, като отричаш фактите — изтъкна пратеникът.
— Вече взех решение. Ще остана тук да си ловя пъстърва. Ти май не си рибар, а, пратенико?
— На нашата планета не ловим риба. Там уважаваме всички живи същества.
— Значи не ядете месо, така ли?
— Точно така.
— Ами зеленчуци? Те също са живи същества.
— Зеленчуци също не ядем. Получаваме жизнена енергията от инертни вещества или, ако е необходимо, директно от слънчевата радиация. Можем да трансформираме и вас, за да се храните така.
— О, не се и съмнявам!
— Моля?
— Чухте ме. Или по-скоро чухте намека ми. Това, което ми предлагате, няма да е живот. То ще е ад. Не би било достойно за човек като мен да живее така, да не говорим за приятелите ми. Говоря за целия човешки вид.
— Споменахте ад. Няма ад.
— Напротив, има. Ад е да говоря с вас. Сега, ако обичате, махайте се от очите ми.
Пратеникът си тръгна, но спря за малко пред къщата и погледна назад към ручея. Дали Райс щеше да промени решението си? Едва ли. Онг сви рамене и се върна при космическия си кораб. С един жест го накара да стане видим и се качи.
Издигна се и скоро зелено-синята планета остана като точка зад него. След малко щеше да превключи на свръхсветлинна скорост.
Преди да го направи обаче, той се обърна и погледна за последен път назад. Това беше красива планета, населена с интелигентни същества. Жалко, че трябваше да изчезне.
Онг се замисли, но само за момент. Утешаваше го знанието, че за космоса това няма да е загуба. Все пак интелигентни същества възникваха на различни планети из цялата вселена.