Пронизителният звън отново се чу и Гърстън изкрещя:
— Кой е?
— Мислограма за господин Гръмптън.
— Гърстън?
— Пише, каквото казах.
— От кого е? — попита Гърстън, защото водеше затворен живот и много рядко получаваше мислограми или подобните на тях интуитивни съобщения.
— Ей, приятел, след малко ще ме попиташ какъв цвят е и как мирише. Защо не я приемеш и ле провериш сам? Ще отваряш ли, или да изчезвам?
Гърстън не понасяше грубото държание на така наречената в миналото нисша класа (която сега никой никак не наричаше). Ако не отвореше, куриерът сигурно щеше да си тръгне. Все пак на Гърстън му беше любопитно кой му праща мислограма, затова свали веригата и отвори вратата. Отвън стоеше дребен индивид с жълтеникава униформа и фуражка, на която пишеше „Мисловни трансфери «Меркурий»“.
— Трябва ли да се подпиша за тази мислограма? — попита Гърстън.
— Не, само удостоверете получаването й чрез мисловен подпис и той ще бъде регистриран в мислочувствителната бланка, която нося в тази кожена чантичка.
Гърстън удостовери и куриерът каза:
— Ето.
Докосна челото му с транзисторизирания си показалец. Гърстън почувства познатия мисловен пренос и изчака мислограмата да дойде в съзнанието му. Тя обаче не се появи. Вместо това получи странно усещане за движение в ума си. Половин секунда му беше достатъчна, за да разбере какво е. Нещо мърдаше и се местеше в мислите му. Първото му чувство бе на погнуса, неизразима с думи. Някой беше проникнал в съзнанието му!
— Здравей — каза женски глас в главата му.
— Какво?
— Казах „здравей“.
— Чух, но коя си ти?
— Майра.
— Да?
— Ти ме покани, не помниш ли?
— Аз ли? Това малко ми се губи. Може би, ако ми припомниш подробности…
— Писа ми в писмо: „Ако минаваш насам, ела ми на гости.“ Това за мен си е чиста покана. Какво очакваше, да замина за Сибир?
— Съжалявам, но не си спомням. Това, което не мога да разбера обаче, е защо не дойде да ме посетиш по нормалния начин.
— Защото така ми се стори по-забавно.
— Аха.
— Обаче на тебе май не ти харесва, а?
— Ами…
— Добре, хубаво, сгреших. Осъди ме, ако искаш. Може да се самоубия.
— Майра, хайде не се цупи сега. Разбира се, че се радвам да те видя. Е, не точно да те видя, но се сещаш какво искам да кажа. Просто това, че си в главата ми… не съм свикнал да посрещам гости така.
— Не се ли чувстваш понякога самотен да си сам с ума си.
— Разбира се, но въпреки това…
— Знам, не посрещаш гости в главата си. Добре, не се притеснявай, ще се махна, щом не ме искаш. Обещавам, че няма да се задържам. Къде отиде куриерът? Каза, че ще се върне да ме вземе. Поне така ми се стори. Малко ми беше трудно да схвана какво приказва, ако ме разбираш.
— Обаче си се престорила, че го разбираш?
— Естествено. Винаги се старая да бъда любезна, Харолд.
— Как ме нарече?
— Харолд, разбира се.
— Аз не съм Харолд.
— Как да не си!
— А, бе, ти ли ще ми кажеш кой съм? Аз съм Сид, така се казвам.
— Сид чий?
— Сид Гърстън, разбира се.
— Убеден ли си?
— Сто процента.
— Не си ли Харолд Грийстън?
— Не!
— Значи онзи кретен ме е доставил в грешен мозък!
Гърстън се опита да обмисли ситуацията.
— Е, след като си тук, разполагай се — каза след малко.
— Благодаря! — В съзнанието му пак нещо се помести, после усети нещо като цопване, сякаш някой седна във вода. — Хубаво местенце.
— Все пак това е моето съзнание. Опитвам се да го поддържам добре. На някого може да се стори малко аскетично.
— Малко какво?
— Скромно.
— На мен ми харесва. Има много книги!
— Мисля, че е важно човек да има богата библиотека в ума си.
— Защо някои заглавия се размазват, когато се опитам да ги прочета?
— Размазват се само онези, които не съм чел.
— Ами това тука какво е? Кухня?
— Виртуална кухня. Стори ми се забавна идея, ако ме разбираш.
— Хубаво, но какво правиш в нея?
— Можеш да се нахраниш, като прочетеш някоя рецепта по избор.