— Леле, голяма книга!
— Това е „Енциклопедия на енциклопедиите на всички рецепти, измислени някога от създаването на света. Основни варианти“. Както може да се очаква, доста е подробна.
— Сигурно и доста скъпа.
— Да, но си струва всеки цент, особено с опцията „Продължителност на хранене“, която позволява да нагласиш „Времето за поглъщане“ от 5 наносекунди до 18 часа, ако искаш по-дълго и охолно пиршество. Тази година новата скала за „Интензивност“ позволява да нагласяш нивото на оргазъм и това прави хубавото ядене още по-приятно.
— Жалко, че не съм гладна.
— Не е необходимо да си гладна. Имам също програма „Виртуален глад“, която ще ти осигури колкото искаш апетит.
— Точно сега не искам да съм гладна. Просто ще разгледам още малко. Какво е това, килер за почистващи препарати?
— Обичам да държа чисто.
— В ума си?
— Разбира се. Виртуалната чистота е не по-малко важна от реалната.
— Имаш ли баня?
— За какво ми е баня в ума ми? И на тебе за какво ти е притрябвала?
— Не е зле да имаш виртуална баня. Леле, колко много врати. Ами, това какво е? Виеща се стълба! Накъде ли води?
— Не слизай там!
— Спокойно. Обичам да разглеждам мъжките умове. Виж ти, става интересно. Колкото по-надолу слизам, толкова по-тъмно става.
— Върни се! Това стълбище води до тъмните кътчета на съзнанието ми. Не прочете ли табелата? Пише: „Подсъзнание. Влизането — строго забранено, освен за лицензирани психотерапевти.“ Ще ти бъда благодарен, ако не си вреш носа в личните ми неща.
— Стига, не ми разваляй удоволствието. Аз вече съм долу. Искам само да надникна зад тази странна малка врата…
— Не пипай вратата!
— Не се тръшкай толкова. Защо си мислиш, че имаш нещо, което не съм виждала?
— ЗАТВОРИ ТАЗИ ВРАТА!
Чу се виртуален звук от отваряне на врата.
— Грек! — възкликна Майра.
— Какво?
— „Грек“ беше думата, която бившият ми съпруг, Хубърт, използваше, когато видеше нещо особено противно. Мисля, че това, което току-що съзрях, със сигурност попада в тази категория.
— Хайде да не говорим за това.
— О, не, напротив. Ти май си голям мръсник, а?
— Съвсем нормален съм. В главата на всеки мъж има такава тайна стаичка.
— Знаеш ли, не мисля, че познаваш много добре главите на другите мъже. В главата на последния, в която бях, имаше само една голяма стая. Нямаше долни и горни етажи. И тази стая беше празна, само с малка купчина от разни неща в ъгъла. Знаеш ли какви бяха тези неща?
— Разчленени женски трупове?
— Трофеи от голф състезания! Голям смях.
— Не виждам нищо смешно в това. Излизай от подсъзнанието ми!
— Един момент.
— Какво правиш сега?
— Разглеждам. Тази врата тук… води към „Центъра на удоволствията“! Знаех си, че имаш! Всеки има център на удоволствията!
— Остави центъра ми на удоволствията на мира! Откъде знаеш, че всеки има?
— Всеки, в чиято глава съм била.
— Какво си правила в центровете на удоволствието на мъжете?
— Ами, нали се сещаш. Когато някой те наеме да влезеш в центъра му на удоволствието, не е необходимо да ти обяснява какво да правиш. Ако ме разбираш.
— Не съм сигурен.
— Искаш ли да повторя?
— Не! Защо го правиш?
— Ами, това е професия, нали знаеш?
— Не, не знам!
— Водил си затворен живот.
— И какво правиш, след като влезеш в главата на някой мъж?
След кратко колебание Майра отговори:
— Слушай, може би не трябва да говорим за това.
— Не, не, няма проблем. Кажи ми.
— Няма да ти хареса… Е добре, мъжът обикновено ме поканва да седна, да се настаня удобно. Понякога ми предлага питие. Не истинска напитка, разбира се. Виртуална. Но това помага за разчупване на леда. Понякога ме черпи един-два джойнта, понякога някоя линия кокаин.
— Това е противозаконно.
— Реалният кокаин, да, но не и виртуалният.
— После какво правиш?
— Натискаме се малко.
— Как така се натискате? Като не участват телата, какво можеш да направиш?
— Нали това се опитвам да ти обясня. Чакай, какво е това?
— Стой, какво правиш?
— Тук има нещо хубаво и розово. Чакай да го пипна…
— Не пипай нищо!
— Какъв е проблемът, не обичаш ли да те пипат?