— Изчакайте да погледна картона ви, господине.
Надзорникът бързо взе една карта от съзнанието на Гърстън, прочете я и я върна на място.
— Ето, господине, дали сте съгласие. Нали това е вашият подпис?
Гърстън присви очи.
— Така изглежда. Обаче не съм се съгласявал на нищо такова.
— Напротив, господине. Не ме принуждавайте да ви напомням кога сте се абонирали за услугите ни.
— Хайде, кажете ми!
— Точно преди да умрете.
— Мъртъв ли съм?
— Точно така, господине.
— Ама, как може да съм мъртъв?
Надзорникът сви рамене:
— Случва се.
— Ако съм мъртъв, как така съм все още тук?
— Имаме начини да поддържаме мъртвите живи.
— Не искам да съм мъртъв! — изкрещя Гърстън.
— Господине, моля ви, успокойте се. Ще събудите другите.
— Другите ли? Кои други?
Надзорникът обаче изчезна и светлините намаляха.
Светлините в собствения му апартамент? В съзнанието му? Угасваха? Отначало си помисли, че ще умре. После си спомни, че вече е мъртъв. Или го лъжеха? Ако това беше смъртта, какво имаше отвъд? Изобщо как можеше да е сигурен, че е мъртъв? Може би това бе просто продължение на някое от техните приключения? Беше съвсем в техен стил да го излъжат, да му кажат, че е мъртъв, пък той всъщност да е просто… просто…
Гърстън вече не знаеше какво да мисли. Само едно беше сигурно — случваше се нещо много странно.
Денят, в който дойдоха извънземните
Извънземните винаги са интересни. Мисля, че моите са особено интересни. Извънземните могат да бъдат добри приятели, но невинаги са добри съседи!
Звънецът пак не работеше и човекът почука на вратата. Станах да му отворя. Всъщност не беше съвсем човек, макар че вървеше на два крака. Изглеждаше, сякаш е бил разтопен в пещ и след това бързо замразен. По-късно научих, че този външен вид е доста разпространен сред група извънземни, наречени синестрианци, и се смята за признак на изключителна красота. Наричат го „разтопена външност“ и изразът често се използва в конкурсите им за красота.
— Чух, че сте писател — каза той.
Отговорих, че да. Защо ми е да лъжа за такова нещо?
— Какъв късмет — възкликна той. — Аз съм търговец на съчинения.
— Сериозно?
— Имате ли нещо написано за продаване.
Беше много прям. Реших и аз да му отговоря така:
— Да. Имам.
— Добре. Радвам се. Този град ми е много странен. Като се замисля, самата планета ми е странна. Но този град е най-стъписващ от всичко. Различни обичаи, всякакви неща. Когато пристигнах, си казах: „Хубаво е да пътуваш, но къде да намеря някого, който да ми продаде съчинения?“
— Да, това е проблем — признах.
— Добре, хайде да говорим по същество, защото имам много работа. Искам да започнем с новела от десет хиляди думи.
— Имате я. За кога я искате?
— До края на седмицата.
— За какви пари става дума, ако мога да попитам?
— За новелата от десет хиляди думи ще ви платя хиляда долара. Казаха ми, че това е стандартно заплащане за писател в тази част на Земята. Това е Земята, нали?
— Да, Земята. И хиляда долара е приемлива цена. Само ми кажете за какво искате да пиша.
— По ваш избор. Все пак вие сте писателят.
— Със сигурност. Значи, няма значение за какво ще пиша, така ли?
— Ни най-малко. Нали няма аз да го чета?
— Логично. Наистина, какво ли ви интересува?
Реших да не обсъждам повече този въпрос. Предположих, че все пак някой ще чете каквото съм написал — това е обичайната съдба на една новела.
— За кои страни купувате правата? — попитах, защото е важно човек да подхожда професионално към тези неща.
— За Синестър Едно и Две. И, разбира се, искам филмовите права за Синестър, от които ще ви плащам петдесет процента от чистите продажби, ако пуснем филм.
— Има ли такава вероятност?
— Трудно е да се каже. Земята все още е нова литературна територия за нас.
— В такъв случай, искам шейсет процента.
— Съгласен. Този път ще отстъпя. По-късно може да стана по-неотстъпчив в преговорите. Не се знае какво ще стане. За мен това е съвсем непозната туршия.
Не го поправих. Една случайна грешка на английски не те прави невежа, особено ако си извънземен.