— Няма проблем. Аз живея тук, но не съм собственик.
— Да, но смущавам спокойствието ви.
— Ни най-малко.
Това я успокои. Отново седна пред статива.
— Художничка съм. Акварелистка. Някои казват, че това не е истинско рисуване, но на мен ми харесва. Отдавна съм хвърлила око на това място, но исках да го нарисувам, едва след като кленовете се обагрят в сегашните си цветове.
— Това ли са най-ярките им багри?
— Не, ще бъдат най-ярки след една-две седмици. Обаче на мен ми харесват както са сега, в яркочервено и оранжево, но все още изпъстрени със зелени листа. Това е времето на промяната, много кратко, но много ценно. Всеки може да нарисува дърво в ярката му есенна премяна. Но съвсем друго е да го нарисуваш, преди да пламне от хладно зелено в огнено червено.
— И след това идва зимата — отбелязах аз.
— Точно така.
— Рисувайте колкото искате дърветата ми и каквото друго пожелаете. Може би ще е по-добре да се прибера и да не ви преча?
— Останете. Не ми пречите. — Между другото, аз съм Мериан Джонсън.
Мериан извади четките и се приготви да рисува. Скицира едно дърво с твърд молив, смеси акварелите и започна. Работеше много бързо. Рисуването й бе като танц. Харесваше ми да гледам как работи. Харесваше ми да гледам и самата нея. Не беше красавица, но имаше деликатни черти и вече знаех, че вижда повече неща, отколкото аз. Беше дребна, непосредствена жена, приблизително на моята възраст, може би някоя и друга година по-млада. Заприказвахме се за рисуване на дървета и за магия. След два часа картината бе готова.
— Още няколко минути да изсъхне — каза тя. — После ще я напръскам с акрилов фиксаж и ще ви оставям на мира.
— Наистина ли трябва да си ходите?
— Време е — каза тя, без да отговори пряко на въпроса ми.
— Добре. Казах ви, че правя магии, нали?
— Да. Звучи прекрасно.
— Хайде да отидем в моя теменос и да видим дали няма нещо за вас.
— Не знам дали трябва да влизам.
— Добре, тогава аз ще вляза и ще проверя дали има нещо за вас.
Тя се поколеба, после заяви:
— Няма проблем, ще дойда с вас. Интересно ми е да видя къде живеете.
Влязохме и бързо пресякохме хладното, чисто лабораторно пространство. Отворих вратата на дрешника. В светилището, под червената лампа, имаше нещо метално. Беше с овална форма. Взех го. Приличаше на сребро.
Отново излязохме на двора и в избледняващата вечерна светлина аз й казах:
— Това е някаква огърлица. Магията ви я е изпратила. Моля ви, приемете я като подарък.
Мериан взе внимателно предмета и го завъртя.
— Е — отбеляза, — не очаквах днес да ми се случи такова нещо.
— Аз също. Може ли пак да ви видя?
— Знаете ли ресторант „Албатрос“ в града? Аз съм съдържателката.
След това си тръгна и аз останах сам в сумрака на лабораторията. Закрачих напред-назад в тихата стая, между работните маси, под последните лъчи на залязващото слънце, проникващи през прозорците. Тук беше тихо, винаги тихо, като в някаква бетонна гробница. И аз се бях погребал сам в нея.
Замислих се за магията и за тези, които се занимават с нея. Как ли живееха? Самотно, скучно и опасно. Единственият щастливо оженен магьосник от миналото, за когото се сещах, беше Никола Фламел с любимата му Перенел. Той беше, може би, единственото изключение. Когато толкова исках да се наредя до другите магьосници, не се бях замислил в какво се забърквам.
Изведнъж магията ми се стори много, ама много тъпо занимание, което те лишава от човешките удоволствия. В този момент взех решението си.
Звъннах няколко телефона и всички се събраха в къщата. Дойдоха Фил, Джон, Хейнс и още двама, които не бях виждал досега. Носеха касетофони, дори една видеокамера. Чувствах се странно спокоен. Знаех, че това ще е последното действие, за добро или за лошо, за късмет или за беда.
Извиках ги да влязат в дрешника с теменоса. Помещението бе тясно, но ни побра. Партньорите се набутаха в малкото пространство зад мен, Фил стоеше точно до рамото ми и снимаше с камерата.
— Наистина ли ще ни пуснеш да гледаме? — недоумяваше Фил. — Не мога да повярвам!
— Ще видите всичко — отговорих аз. — За добро или за лошо.
— Какво да си поискаме? — попита Хейнс.
Свих рамене:
— Какво искате.
— Един милион долара в злато ми звучи доста добре — каза Фил.