— Една вечер просто се появиха в чинията ми. Първо бяха само един-два глоча. Приличаха малко на стриди. После дойдоха още, докато се събраха половин дузина глоча, колкото е необходимо, за да можеш да водиш що-годе смислен разговор с тях.
— Казаха ли от къде идват?
— Планетата им се казва Еспадрила. Така и не разбрах къде точно се намира в космоса.
— Казаха ли как са дошли?
— Сърфирали по светлинните вълни или нещо такова.
— Как ви хрумна да ги ядете?
— Отначало не смятах да го правя. Когато някое същество ти проговори, обикновено не мислиш да го ядеш. Не и, ако си цивилизован човек. Обаче тия мунгулу започнаха да се появяват в чинията ми всяка вечер. Бяха доста нахални. Нареждаха се върху ръба на хубавия ми порцелан точно срещу мен. Понякога си приказваха помежду си, сякаш не съществувам. После някой се преструваше, че ме забелязва — „о-о-о, я вижте землянина“ — и почвахме да си говорим. Така всяка нощ. Поведението им започна да ми се струва провокативно. Изглеждаше, като че ли се опитват да ми кажат нещо.
— Мислите, че са искали да ги изядете?
— Е, не ми казаха конкретно, поне не е тези думи. Обаче почнаха да ми минават такива мисли. Тъй де, ако не са искали да ги изям, какво правеха на ръба на чинията ми?
— Какво стана после?
— Накратко, една вечер ми беше писнало да обикалям като кон насам-натам и просто ей така набучих един на вилицата и го изядох.
— Как реагираха другите?
— Престориха се, че не са видели. Продължиха да си приказват както обикновено. Само дето, като бяха с един по-малко, разговорът им стана по-глупав. Тия типове имат нужда от цялата мозъчна енергия, която могат да съберат.
— Да се върнем на онзи мунгулу, когото изядохте. Опита ли се да възрази по някакъв начин?
— Не, даже май го очакваше. Изглежда, че за мунгулу изяждането жив не е жестоко или необичайно наказание.
— Какъв вкус имаше?
— Малко като панирани стриди с лют сос, само че по-различен. Нали са извънземни все пак.
След като свърши предаването, в единия ъгъл на дневната забелязах бебешко кошче. Вътре имаше сладко бебче, което донякъде приличаше на мен. Отначало помислих, че малкият Клод Байерсон се е върнал някак. Римб обаче ме светна:
— Това е Човечко. Той е нашето дете.
— О! Не си спомням да си го раждала.
— Всъщност забавих същинското раждане за по-удобен момент. Ние от Готската секта умеем да го правим.
— Как го нарече?
— Човечко.
— Това традиционно име от вашата планета ли е?
— Не, изобщо. Нарекох го така в чест на твоя вид.
— Как го измисли?
— Произходът на думата е очевиден. „Човечко“ означава „Малък човек“.
— Ние тук не правим така — опитах се да й обясня.
Тя обаче не разбра за какво говоря. Аз също не разбрах нейните обяснения за родилния процес, при който Човечко е излязъл на бял свят. Отсрочените раждания не са обичайна практика сред земляните. Доколкото разбрах, Римб щяла да направи същинското раждане на някакъв по-късен етап, когато щяло да бъде по-удобно. В крайна сметка не стигнахме до това. Понякога се случват такива неща.
Човечко лежеше в люлката и гукаше, както, предполагам, прави всяко нормално човешко бебе. Бях доста горд, че съм станал баща. Мислех, че с Римб сме една от първите двойки човек-извънземно, които имат дете. По-късно научих, че не било нищо особено. Навсякъде по Земята го правели. За момента обаче ми се струваше важно.
Много от съседите дойдоха да видят бебето. Байерсонови се домъкнаха от новата си стая, която бяха изградили отстрани на кооперацията ни, след като си смениха кожата. Разгледаха хубаво Човечко и казаха:
— Сладко бебенце.
Предложиха да го гледат, но ние не искахме да го оставяме сам с тях. Все още нямахме потвърдени данни за хранителните им навици. В действителност, доста усилия бях хвърлил, за да намеря каквито и да било достоверни сведения за извънземните, въпреки че федералните власти публикуваха цялата налична информация за всички видове, идващи на Земята.
Присъствието на извънземните сред нас предизвика следващата стъпка в човешкото развитие — интереса към симбиотичното съжителство. С Римб си мислехме, че може би ще е забавно да се присъединим към някой комплексен организъм, като медуза или полип. Все пак се колебаехме. Затова с противоречиви чувства приехме писменото известие, че сме избрани да се включим в съставен симбиотичен организъм. Съвместният живот като част от по-сложна жизнена форма все още беше новост.