— Господин президент?
Дукакис рязко отвори очи. Не беше чул някой да влиза, дори вратата не се беше отворила. Той бе наредил на секретарката никой да не го безпокои, докато не й се обади. Някакъв пооплешивял тип, около трийсетте стоеше неспокойно надвесен над него. Тъмната му коса бе късо подстригана и заресана наляво. Носеше тъмносин костюм. На ревера си имаше малко бяло цвете.
— Да, какво има? — попита Дукакис. — Кой сте вие?
— Аз съм Уоткинс. Един от новите ви телохранители от „Сикрет сървис“.
— Да, Уоткинс, с какво мога да ви помогна?
— Господин президент, има някои неща от интерес за националната сигурност, които сме длъжни да съобщим на новия президент веднага щом физически влезе в Овалния кабинет.
— Точно сега ли трябва? — измърмори Дукакис, като разтърка очи.
— Ще разберете защо бързаме, господин президент. Има неща от изключителна важност, за които обществеността не е информирана. Дори най-приближените ви съветници и експерти не знаят всичко, не и с подробности. Единственият човек, който е наясно с всичко, е президентът. Той е върховният арбитър, крайната инстанция, имащ последната дума за това, което трябва да се направи.
— Да се направи за какво?
— Точно това трябва да решите, след като ви съобщя най-голямата тайна на тази и всички минали, и всички бъдещи администрации.
Дукакис се изсмя:
— Каква е тя? Ще ме запознаете с малките зелени човечета?
Уоткинс пребледня и измънка:
— Някой вече се е свързал с вас?
— Какво говорите? Това беше шега — възкликна Дукакис.
— Извънземните не са шега. Елате, господин президент, ще ви заведа при тях.
— Моля?
— Извънземните, господин президент. Ще ви заведа да се запознаете.
— Не сега — заяви Дукакис. — В момента не ми е до извънземни. След петнайсет минути трябва да приема президента на Нигерия.
На лицето на Уоткинс се изписа загриженост.
— Надявах се да стане бързо, господин президент.
— Какво ще кажете за идния вторник, между десет и единайсет?
— Боя се, че няма да искат да чакат толкова.
Дукакис се изсмя, но забеляза, че на Уоткинс не му беше смешно. Лицето на президента си възвърна обичайното мрачно изражение. Той попита, на шега, но с тон, който можеше да бъде възприет и като сериозен:
— Какво значение има дали искат, или не искат нещо?
— Боя се, че много голямо — отговори телохранителят.
— Това е изключително важен въпрос. Моля, елате с мен, господин президент. Трябва да се видите с едни хора. Макар че „хора“ може би не е най-точната дума.
Дукакис се размърда смутено. Този първи разговор с представител на „Сикрет сървис“ не преминаваше както бе очаквал. Защо никой не му беше казал за тези извънземни? Чувстваше, че са го държали в неведение.
— Искам да се обадя на съветниците си — заяви той.
— Предпочитаме да не го правите — предупреди Уоткинс. — Засега. Можете да се посъветвате с тях, след като научите всичко по извънземния въпрос. Но не преди това. Първо трябва да ви информираме за всичко, за да решите каква част ще споделите пред съветниците си.
— Изобщо не разбирам за какво трябва да ме информирате.
— Няма да трае дълго. Ако обичате…
Телохранителят явно познаваше добре Овалния кабинет. Отиде до един висок гардероб и го отключи с ключ, който извади от джоба си. Дукакис погледна над рамото му. Вътре имаше дълга редица костюми на една закачалка. Уоткинс ги бутна встрани и зад тях се откри желязната рамка на малък асансьор.
— Не знаех, че тук има такова нещо — призна Дукакис.
Уоткинс се усмихна:
— Не е и трябвало да знаете. Досега.
Отвори вратата. Дукакис се качи в асансьора.
Уоткинс влезе след него и затвори вратата. Президентът погледна таблото. Имаше копчета за четири етажа.
— Кое да натисна?
— Никое — отговори Уоткинс. — Тези копчета са за подземните паркинги на Белия дом.
— Къде отиваме?
— Ще видите.
С помощта на джобното си ножче Уоткинс разхлаби таблото и го свали. Отдолу имаше само едно червено копче, покрито с телен предпазител. Уоткинс свали предпазителя.
— Сега можете да го натиснете — каза той.
Дукакис натисна червеното копче. Чу се тихо бръмчене. Асансьорът тръгна надолу, после — странично. Обезпокоително бързо набра скорост.