— Не е ли?
— Не, господин президент. Те могат да задоволяват физиологичните си нужди, като размазват фино смлени човешки и животински части по жизнените си органи с тънкокосместа четка. Обаче не, те държат да се къпят сред парчета човешко месо.
— Но защо?
— Изтъкват редица причини, но основната, изглежда, е извратеното им чувство за хумор.
— Искате да кажете, че намират това за забавно? — възмути се Дукакис.
— Да, господин президент. За съжаление. Почват да се кискат веднага щом се натопят в цистерната. Когато почнат да се бутат в парчетата месо, избухват в истеричен смях.
— Ужасно!
— Това е основен признак на извънземността — обясни Уоткинс. — Извънземните не зачитат нещата, които са свещени за нас хората, например нашите тела.
Дукакис и Уоткинс продължиха напред и най-сетне излязоха от тъмния коридор в по-осветен район.
Мястото приличаше на огромен самолетен хангар през нощта. Беше ярко осветено. По края имаше няколко самолета „Боинг 747“. Въпреки размерите си приличаха на играчки в сравнение с обема на самото помещение.
От един страничен проход излезе открит автобус и бързо се приближи към двамата мъже. В последния момент наби спирачки. Вратата се отвори. Някакъв човек слезе и попита Уоткинс:
— Това ли е новият президент?
— Да, Бъдкинс. Той е.
— Трябва веднага да го заведем в „Централно планиране“.
— Боя се, че няма време за това. Вече видя хранителните цистерни. Мисля, че е най-добре незабавно да го върнем във Вашингтон.
— Не може ли да дойде на срещата и да ни каже какво мисли за Евакуационен план „Страх Б“?
— Драги приятелю, той току-що научи за извънземната конспирация. Нямаше време да го информирам за евакуационния план.
— Дори първоначалното му мнение ще ни е полезно.
— И дума да не става.
— Я чакайте — намеси се Дукакис. — Искам да чуя за това. Какъв е този евакуационен план, господин Бъдкинс.
Бъдкинс обясни:
— Има предложение, господин президент, при евентуална атака и завземане на САЩ от извънземни, всички правителствени функционери от мъжки пол с ранг ГСК 04 или по-висок да бъдат качени на секретен космически кораб и да бъдат откарани в нашата секретна колония на Марс.
— Ами семействата им?
— Няма да има време за това, господин президент. Понякога е по-добре да започнеш начисто. На Марс правителствените служители от мъжки пол ще бъдат включени в програма за размножаване, за която ще бъдат използвани телата на секретарски персонал от женски пол, който ще бъде транспортиран за тази цел на Марс.
— Не знам какво да мисля за това.
— Държавните служители ще запазят постовете си дори без държава.
В този момент от едната стена излезе плешив дребосък с височина около метър, черна униформа със сребърни нашивки и малка раница на гърба, пресече коридора и изчезна през (или може би зад) отсрещната стена.
— Какво беше това? — стресна се Дукакис.
— Не успях да видя добре — отговори Уоткинс, но мисля, че беше един от много ниските сиви от Белетрикс. Така наричат човечетата от Белетрикс.
— Ама той мина през стената!
— Да, господин президент. Това е възможно, благодарение на специалната раница, която сигурно забелязахте, че носи. Много ми се иска да имахме някои от тези джаджи.
— Какво може да се прави с тях?
— Биха ни позволили да намираме извънземните и да разбираме какво планират. Много е объркващо, когато не знаем със сигурност.
Изведнъж Дукакис реши, че е чул достатъчно.
— Трябва да се махна от тук — заяви той.
Погледна Уоткинс и Бъдкинс. Лицата им бяха бледи, фанатични, нечовешки. Бъдкинс вдигна ръка, в която държеше нещо бяло, меко и грозно. Дукакис се обърна и побягна. Чу експлозия зад гърба си. Продължи да тича, зави зад един ъгъл и се оказа на разклонение. Избра левия коридор и продължи по гладка стоманена тръба.
Настигнаха го след десетина минути. Той се обърна и застана срещу тях. Неочаквано на мрачното му лице се изписа усмивка. Вдигна ръка. Държеше силов жезъл.
— Боже! — възкликна Уоткинс. — Откъде има това?
— По-важният въпрос е кой всъщност е той? — изтъкна Бъдкинс.