— Няма време да мислим за това. Носиш ли лазерния бастун?
— Разбира се.
Бъдкинс извади къса пръчка от десния си джоб. Натисна малко копче и тя се удължи до един метър. Уоткинс направи същото.
— Готов ли си? — попита.
— Готов! — каза Бъдкинс.
— Стреляй тогава!
Хванато между пресичащите се лазерни лъчи, тялото на Дукакис се вдигна над земята и се загърчи като насекомо, набодено на карфица. Риташе и се мяташе, но не падна. Лицето му се промени, издължи се, пребледня, стана неузнаваемо. Ръцете му се уголемиха, смениха цвета си от матово кафяво до яркозелено. Тези ръце хванаха лазерите и от докосването им енергията на лъчите сякаш се материализира. Дукакис извъртя ръцете си и лазерните лъчи се разпаднаха като счупени стъклени пръчки. Той се изправи и се обърна към Уоткинс и Бъдкинс, приведе се в нападателна позиция. Втренчи се в тях и те отстъпиха назад уплашено. Бъдкинс пусна лазерната пръчка и извади 45-калибров пистолет. Стреля, но куршумът отскочи от гърдите на Дукакис. Той се разкикоти като обезумял и размаха ужасяващите си разкривени ръце към тях…
В този момент Уоткинс извади странен на вид пистолет. Дръпна спусъка. От дулото излезе бял лъч, улучи Дукакис и тялото му се покри с искряща енергия. Той изрева, всички течности се изпариха от организма му, изсушената като пергамент плът пламна за миг и се изпепели. На пода остана само купчинка черна пепел.
— Добре ли си? — попита Уоткинс.
— Да, струва ми се — отговори Бъдкинс. — Обаче какво беше това?
— Някой или нещо, което не бяхме очаквали.
— Нов играч в земната игра?
— Да. Винаги е имало риск тъмнозелените от Алдебаран, които досега не бяха проявявали интерес към Земята, да се появят. Сякаш досега нямахме достатъчно проблеми. Сега и тъмнозелените!
— Мисля, че все още може да се направи нещо — каза Бъдкинс. — Веднага трябва да говориш с водещия програмист. Кажи й, че е изключително важно да върне Главния часовник на Земята с два месеца и да настрои събитията за изборна победа на Буш.
Уоткинс не изглеждаше убеден.
— Знаеш колко мрази да поправя човешката история. Чувал си какво обича да казва: „Прекалено многото аномалии развалят системата.“
— Трябва да го направи. Събитийната последователност на управлението на Буш е единствената възможна, при която тъмнозелените не завземат Земята. Тя ще ни даде време да организираме отбраната си срещу тях.
— Добре, ще й кажа. Но знаеш прогнозите за тази събитийна последователност: с Буш получаваме нахлуване в Кувейт и война в Персийския залив.
— Знам, но какво можем да направим? Или това, или тъмнозелените.
— Хубаво. — Уоткинс тръгна към вратата, но спря и се обърна. — Какво искаш да направим с Дукакис в тази нова събитийна последователност?
— Няма значение. Сега Буш е основната ни грижа.
Огледални игри
Огледалата са чудно нещо. Удивително е не само това, което отразяват, а и което пропускат. Мнозина от нас са подозирали, особено в детските си години, че зад огледалото съществува цяла цивилизация и, ако условията позволят, могат да преминат от другата страна. Като Алиса в огледалния свят. Тук описвам една от най-мрачните възможности в това отношение.
Едуардс беше само турист от увеселителния космически кораб. Нито годината, нито сезонът бяха подходящи за посещение в Алсенор. Контетата ходеха до Крайните светове. Търсачите на силни усещания избираха Хотар или Лени — примитивни планети с изобилие от флора и фауна и малко или никаква цивилизация. Любителите на кулинарията посещаваха Гастро IV, където умели готвачи превръщаха местната продукция във вкусни специалитети. Влюбените отиваха до двете луни на Аскенай. Само подлудените от загуба и скръб ходеха до Алсенор.
След като мина през митницата и полицейската проверка на планетата, в зала „Пристигащи“ Едуардс видя няколко огромни огледала, показващи типични гледки от някои туристически зони на Алсенор. Една от тях изобразяваше Ропо, остров в южното Склемерианско море, покрит със зеленина и известен с белите си пясъчни плажове, многото ресторанти и подводните пещери, където, с водолазен костюм, човек можеше да се запознае с оскултите — интелигентните водни същества, населяващи планетата. Можеше дори да пиеш чай с тях в междинната водниста зона, защото оскултите са прочути с гостоприемството си.
Едуардс обаче не беше дошъл за това. Целта му не беше да разглежда забележителности — би го направил само когато, или ако, дойдеше с Елена. Елена обаче беше мъртва и единственото, което му остана от нея, бе образът й, запечатан в дамското огледалце, в което се беше оглеждала, миг преди смъртта да я споходи неочаквано, в онзи последен ден от живота й на Земята.