— Обаче той не си е тръгнал, така ли?
— Не. Твърдеше, че бил влюбен в нея. И глупавата жена също си въобразяваше, че го обича. — Едуардс се изсмя. — Сякаш би могла да обича другиго освен мен! Ние бяхме създадени един за друг. И двамата бяхме сигурни в това в прекрасните дни от началото на връзката ни.
— Разбирам. Но не мислите ли, че сега — особено предвид на факта, че сте я убили — чувствата й към вас може би няма да са същите?
— Ако тя бе убила мен, щях да й простя и да продължавам да я обичам. Не бих могъл да очаквам друго от нея.
— Любовта ви е много благородна — призна Елия. — Обаче, какво ще правите с тоя Роджърс? Той няма ли да ви попречи?
— Роджърс няма значение. Веднъж вече го убих. Ако се наложи, ще го убия пак. Нищо не може да попречи на любовта ми!
— Мисля, че разбрах всичко — каза Елия.
Едуардс се изправи. Беше много едър мъж. Погледна я любезно и попита:
— Нали ще ме вкарате в огледалото?
— Разбира се. Обаче първо трябва да уредим плащането.
Едуардс извади портфейла си и започна да отброява едри банкноти от алсенорската валута. След малко Елия вдигна ръка:
— Стига.
— Мога да ви дам още.
— Не. Това е достатъчно. Ще ви вкараме в огледалото тази вечер, след като го подготвя окончателно.
— Нали няма да ме разочаровате?
— Не, ще останете доволен.
Вечерта, пред огледалото, Едуардс изпълни указанията на Елия и почувства как тялото му се разпада зад него. За момент изпита паника, но тя бързо отмина. Неусетно се озова в огледалото.
Първото, което му направи впечатление, беше усещането, че все още обитава собственото си тяло. Стисна лакътя си. Усещаше тялото си, сякаш бе от солидна материя. Можеше сега да е само образ, но за себе си и за другите образи беше съвсем истински. Огледа се. Спомняше си тази стая. Това бе стаята, в която бе видял Елена за последен път, на Земята. Сега пак щеше да я види. Обърна се бързо и забеляза някого — Елена!
Да, тя беше!
Стоеше от другата страна на огледална врата и се усмихваше.
— Елена, мила моя! — заговори Едуардс. — Извинявай, че те убих. Повярвай ми, няма да се повтори.
Тя продължи да се усмихва, но не каза нищо. Едуардс никога не я беше виждал толкова красива. Тръгна към нея. Тя беше там, от другата страна на огледалната врата. Той мина през вратата.
— Елена?
Тя стоеше малко по-назад. Едуардс мина през втора врата, после през трета. Тук явно имаше много врати и зад всяка от тях стоеше Елена и му се усмихваше.
— Разиграваш ли ме? — попита той. — Няма значение; тук има много врати, но аз имам много време. Ще те намеря, мила моя, обещавам ти.
Така продължи да преследва отражението й все по-навътре в огледалния лабиринт.
След това Лобо попита Елия откъде е знаела, че Едуардс ще влезе в огледалния лабиринт — малката огледална кутия с безброй отразени врати, която бе поставила на една масичка зад землянина.
— Примамих го с това — обясни тя.
Показа му малко огледало. Там Лобо видя образа на красива девойка.
— Тогава е била по-млада — каза Елия. — Това отражение вероятно се е запечатало, преди да срещне Едуардс. Извадих го от огледалото.
— Сложила си това отражение в лабиринта?
— Точно така. Не можех да пусна Едуардс в огледалото да тероризира двамата млади влюбени.
Лобо погледна миниатюрния образ на Едуардс, лутащ се из огледалните стаи.
— Може ли да излезе?
Елия поклати глава:
— Истинският огледален лабиринт има вход, но няма изход.
Лобо подсвирна впечатлено:
— Значи, ще се лута там вечно?
— Да. Докато нещо не го открие.
Лобо я погледна въпросително.
— Огледалният лабиринт е необикновено място — обясни Елия. — Вътре възникват всякакви неочаквани неща. Но човек не може да се лута в лабиринта вечно.
— Ами ако Елена и другият мъж също попаднат в лабиринта?
— Някои събития не могат да се предотвратят. Ако някой от тях или и двамата влязат в лабиринта, можем само да кажем, че такава им е била съдбата.
— Много си строга — отбеляза Лобо с нотка на възхищение в гласа.
— Строга, но справедлива. А сега, приятелю, дай да си поделим парите.