Разглеждане на забележителности, 2179 г.
В този разказ съм направил нещо, което отдавна възнамерявах — да пиша за Венеция, докато се намирам там. Написах го лежерно, по време на разходка с корабче. Човек би очаквал, че постепенно разкриващите се пред очите ми древни сгради — всяка със своята индивидуалност, защото са строени във времена, когато хората все още не са смятали, че всички сгради трябва да бъдат еднакви — ще възбудят в съзнанието ми особени мисли. Всъщност, докато пишех, не съм си мислил за нищо. Може би някой ден пак ще напиша разказ за Венеция. Може би пак ще се возя с корабче да видя каква история ще излезе този път. Междувременно, прочетете тази.
Добронамерени приятели бяха посъветвали К. да внимава много при това пътуване до Венеция. Предвид крехкото му здраве, трябваше да бъде изключително предпазлив. Дори, при неминуемото напрежение на пътуването, плюс постоянното изкушение да отвори съзнанието си, за да извлече максимална полза от това преживяване, би било най-добре изобщо да не ходи във Венеция, изобщо да не напуска Бруклин, където имаше пряк достъп до най-доброто лечение. Единственият начин да си осигури безопасност, беше, ако останеше вкъщи. Но той вече бе ходил във Венеция преди много години. Естествено, винаги беше искал да повтори прекрасното изживяване. Трябваше обаче да мисли и за здравето си.
Оставането вкъщи не означаваше задължително, че ще пропусне нещо. Приятелят му Мортимър Гоулд му бе предложил преференциален достъп до спомените си от Венеция — пресни-пресни от миналата година. Спомените на Гоулд бяха абсолютно актуални, освен това беше прекарал в града цели две години и бе видял всичко. К. можеше да изживее тези спомени в удобната обстановка на дома си или дори в болницата, ако сметнеха за необходимо, при това без да бърза, с достатъчно почивки, освежителни напитки, подремване и под регулярно професионално наблюдение на здравето му.
К. любезно благодари на Гоулд, но настоя да отиде лично във Венеция, със собственото си измъчено тяло. Знаеше, че това може да е последното му пътуване, но твърдо беше решил да възроди собствените си спомени, докато все още може, да ги стимулира с още едно разглеждане на истинските забележителности — една последна визита в любимия му град. Изпитваше все по-силна нужда да го направи, колкото повече се влошаваше здравето му, и колкото по-неясно ставаше колко още ще живее.
И така, той пристъпи към реализиране на решението си и взе самолет до летище „Марко Поло“, а сега пътуваше с воден автобус, вапорето, по Големия канал, готов да натрупа в съзнанието си достатъчно спомени за живота, който му оставаше, да ги съхрани и да ги преживява отново в малкия апартамент на улица „Стоун“ в Бруклин.
Дали обаче щеше да се върне в Бруклин? За това имаше известни съмнения, макар че се опитваше да се убеждава в противното. Във всеки случай, какво значение имаше? Спомените не бяха само, за да ги преживяваш отново. Тези конкретни спомени, които искаше да стимулира и опресни, бяха най-добрият възможен начин да възроди нещо безкрайно ценно, но неназовимо, неопределимо. И така трябваше да бъде, защото същността на живота не е нещо, което можеш да спечелиш като награда от панаирджийско стрелбище.
Беше август 2179 г. Животът на народите и на отделния човек бе по-добър от всякога. Големите войни бяха останали в историята. Дори най-дребните конфликти се решаваха от международни трибунали, подкрепени от повечето държави. Раждаемостта беше овладяна в приемливи граници. Изчерпването на природните ресурси бе спряно, дори имаше обратна тенденция. Парниковият ефект беше обърнат. Видове, застрашени от изчезване, отново се завръщаха. Океаните гъмжаха от планктон и всякаква риба. Стада бизони бродеха из неимоверно разширените природни паркове на Америка. Вълчата популация бе стабилизирана. Белоглавият морски орел не беше застрашен от отровни химикали. Вече имаше заместители на язовирите и сьомгата свободно се качваше по теченията на реките до зоните си за размножаване. Списъкът продължаваше до безкрайност. В медицината бе настъпила истинска революция. СПИН беше ликвидиран. Никаква друга зараза не заплашваше човечеството. В психологията имаше големи пробиви. Мозъчните техници бяха открили как да направят човека владетел на собственото си съзнание. Сега, след съответното обучение, всеки можеше да включва емоциите си когато поиска, и да ги дезактивира, ако трябва просто да си стои и да чака.
Успехите на геномната програма, макар и дошли твърде късно за някои, бяха предизвикали бум в науката за дълголетието. Сега хората живееха по-дълго и в по-добро здраве, от когато и да било преди. Все още обаче умираха. Колкото и добър да беше животът, колкото и дълго да продължаваше, в един момент пак свършваше. Идваше ден, в който чуваш камбаната да бие и разбираш, че е за теб.