В този момент го обхвана увереност, че е победил времето, болестта, тъгата; че е победил и все още е жив. Време беше да се усмири, да поспре, да се спусне от възторгващите и опасни висоти, до които се бе възкачил, да се успокои, да приеме отново болката, да отиде на гарата, да вземе такси, да се върне в хотела си или, по-добре, да отиде в болницата.
Това би било най-разумното. Но богоподобното същество, което бе създал или възкресил в себе си, всепоглъщащият бог на паметта, който не признаваше граници, отказваше да приеме неизбежното униние от връщането в обикновеното му състояние на смъртен. От една страна, помнеше предупреждението на лекаря, подкрепено от хладната мъдрост на науката, която разглеждаше всеки момент предимно като възможност да изживееш следващия. От друга, чуваше гласа на Ницше, говорещ от името на Заратустра: „Умри в подходящия момент.“
Ако човек трябваше да умре, какъв по-добър момент от този, когато е на върха на силите си, потопен в бляскаво видение? Само малка част от него съжаляваше за неудобството, което щеше да причини на околните, когато тялото му откажеше да търпи повече издевателството, или блаженството, от претоварването, на което той го подлагаше.
К. падна на паважа.
Щеше да причини неприятности, но нямаше как. В свят, създаден за живите, смъртта неминуемо смущаваше околните. Но за умиращия смъртта би трябвало да е триумф и славно обобщение на най-добрите действия, видения и нюанси от битието му, блеснали в момента, преди да се спусне в тъмното тайнство, което е единственото, придаващо смисъл на живота.
Градът на мъртвите
Този разказ, конструиран като смесица от герои, разказвачи и гледни точки, е моята представа за извънтелесните преживявания. Или поне за един вид от тях.
Летим по улиците в града на мъртвите, дух сред духовете; завиваме на ъглите и с уважение заобикаляме сградите, въпреки че можем да преминаваме през тях. Това е документален филм за ада, без коментар. Градът на мъртвите, градът на ада, е достатъчно абстрактен и без да усложняваме нещата, ако прелитаме през иначе солидно изглеждащите стени.
Прекрасно е да летиш по улиците.
Повечето сгради са строени от мек бял мрамор, в класически стил. Има много колони и човек може да си представи, че е попаднал в Атина през 400 г. преди Христа. Улиците обаче са празни, няма никакво движение; градът на мъртвите е мъртъв град, въпреки че са правени опити да се организират някакви забавления.
Съвсем логично: какво друго занимание могат да имат мъртвите, освен да се забавляват? Бездействието е сериозен проблем за ада от незапомнени времена. За какво е смъртта? Какъв е смисълът от нея? Ето тези въпроси започват да измъчват хората, след като установят, че са умрели. Най-напред се опитват да се ориентират в ситуацията. „Хубаво, мъртъв съм, ясно ми е вече. Това някакво наказание ли е? Ако да, за какво? За греховете ли? За кои по-точно? Допуска ли се изкупление? Какво трябва да направя, за да изкупя греховете си? Или просто трябва да изтърпя определена присъда? А може би е завинаги — в такъв случай не трябва ли просто да си почиваме и да не си даваме много зор?“
Основният въпрос, разбира се, е: Колко дълго продължава това?
Повечето хора са готови да приемат отговора „Завинаги“, но не това ти казват, когато започнеш да питаш. Точно обратното. Отначало те убеждават, че престоят в ада е само за определен период, а после има нещо друго. Може би това е единственият начин да те накарат да се замислиш за живота си. Защото ще трябва да направиш нещо във връзка с това. Или поне ти така си мислиш.
— Между другото — казах аз, — искаш ли семе от нар?
Аз бях Хадес — едър, добре сложен, с черна коса и черна, късо подстригана брада. Имах малко свиреп вид, но това създаваше грешно впечатление, защото всъщност бях добряк по природа. Отвличането на Персефона бе първото нещо от този род, което правех. Просто не се сдържах. Минавах със златната си колесница, теглена от четири огнени коня, и тогава я видях да бере цветя по полето с приятелките си. Докато се усетя, вече беше в обятията ми и тогава настана истински ад за мен.