Персефона, разбира се, беше красива. Имаше светлокестенява коса до кръста. Носът й също бе доста изящен. Беше един от онези съвършени гръцки носове, които неусетно се сливат с челото.
Това се случи тогава, а пък сега си беше сега — шест месеца по-късно. Двамата седяхме на малкия сенчест кей на брега на Стикс, където Харон връзва лодката си. Персефона погледна двете нарови семена, които й подавах, и отбеляза:
— Да не би да се опитваш нещо да ме измамиш?
— Не — отговорих, — не обичам да мамя. Не подвеждам. В ада не правим така. Ние сме искрени, прями, точно какъвто бях, когато те отвлякох. Спомняш ли си онзи ден?
— Спомням си го много добре. Бях на полето и берях цветя с приятелките си. Ти мина със златната си колесница, теглена от четири огнени коня. Беше целият в черно.
— Да, и те вдигнах с една ръка, като първо заметнах мантията си назад, за да не ми пречи. Подхванах те през талията и те вдигнах в колесницата.
— Момичетата гледаха като сащисани. После, когато научи, мама беше потресена.
— Изобщо не е било изненада — възразих аз. — Отдавна има такова пророчество: че ще те видя да береш цветя с другите нимфи и ще се влюбя в теб. Това е първият път, в който се влюбвам. Аз не съм като другите богове, сещаш се, като Аполон, Посейдон и останалите. Те постоянно се влюбват и всеки път казват, че е завинаги. После пак тръгват да лудуват и се втурват след поредната фуста. Аз обаче съм царят на мъртвите и се влюбвам само веднъж.
— Бедният Хадес! Ще бъдеш ли много самотен без мен?
— Ще ми останат спомените. Преживях прекрасни шест месеца с теб. Прекрасно беше да седиш до мен на трона. За мен бе огромно щастие да бъдеш моя царица на ада.
— И на мене много ми хареса да съм царица на ада — увери ме Персефона. — Беше незабравимо. Адът не прилича на никоя друга страна. Адът е всичко, след като бъде използвано, изхабено и изтощено.
— Адът е място за равносметка. На земята, когато човек е жив, няма достатъчно време да оцени нещата. Тук обаче, в ада, имаш цялото необходимо време. Няма от какво да се боиш, защото вече си мъртъв. Няма обаче и за какво да съжаляваш, защото по един особен начин все още си жив.
— Следобедите са страшно дълги — отбеляза Персефона. — Напомнят ми за следобедите, когато бях малко момиченце. Проточваха се без край и слънцето сякаш не искаше да слиза от небето. Тук обаче няма слънце. Само това бледо гробовно сияние над хоризонта, което на неравномерни интервали се засилва или отслабва. Няма истинско слънце. А слънцето ми липсва.
Кимнах:
— Имаме светлина, но не и слънце. Имаме обаче лунно сияние и специалните отблясъци от факлите, които осветяват двореца на смъртта.
— Да, и те хвърлят дълги сенки. Преди ме беше страх от сенките, но в ада няма от какво да се страхуваш.
— Не, най-лошото вече се е случило и е свършило. Няма ли да пробваш това нарово семенце?
Тя взе едно от семената, които й подавах, и го постави върху дланта на деликатната си ръка.
— Защо ме караш да ям това? — попита. — Това е някакъв номер, нали?
— Да — отговорих, — не мога да имам тайни от теб. Номер е.
— Какво ще се случи, ако го изям?
— Така ще имам власт над теб дори в света на живите. И ще бъдеш принудена да се върнеш в ада.
— Принудена ли? Аз и без това смятах да се върна да те видя.
Поклатих глава:
— Не можеш да си сигурна какво ще ти се прииска, след като се върнеш в горния свят, толкова светъл и просторен. Когато си възвърнеш истинския живот, ще ме забравиш. Ще недоумяваш как е могло да ти харесва в мрачния дворец и тъмните му дворове, край реката на забравата с мъртвите души, плаващи точно под повърхността, и плачещите върби отгоре. Ще си помислиш: „Той сигурно ме е омагьосал! Никой разумен човек не би отишъл на почивка в ада.“
Тя се усмихна и докосна ръката ми.
— Може би наистина си ме омагьосал. Много ми е хубаво в ада.
— Тогава изяж наровото семе — настоях аз.
Тя не помръдна. Загледа се замислено в далечината. След малко каза:
— Ахил и Елена ни поканиха на вечеря. Извини им се от мое име и им кажи, че не мога.
Да оставим засега Хадес и Персефона на брега на реката. Политаме над тучните ливади с оформени като скулптури чимшири, с които местността прилича на гробищен парк или френска градина, и продължаваме към двореца на мъртвите. Отдалече прилича на малък град. Всъщност представлява комплекс от подобни на дворци сгради. Всичките са скупчени една до друга и някои са високи над дванайсет етажа. Всякакви форми могат да се видят в тези сгради, съставени от други по-малки постройки, от които се състои градът на мъртвите. Има всякакви куполи, островърхи камбанарии, обли и кубични очертания. Сградите са свързани с тесни улички и мостове на много различни нива. Често можеш да излезеш от прозореца на някой горен етаж и да минеш направо, по късо мостче, в съседната постройка.