Осветлението в града на мъртвите е като лунно сияние. Или като късен следобед през зимата, когато слънцето е скрито зад облаци. Не е нито ден, нито нощ. Градът на мъртвите вечно тъне в сумрак.
Тук няма много неща за правене. Но, ако скучаеш, можеш да гледаш как хората излизат от прозорците и преминават по мостчетата от една част на града в друга. Има жици, които свързват всичко и някои хора ги използват за по-кратък път; ходят на пръсти по кабелите, за да отидат от едно място на друго. Правят го много тромаво, защото твърде малко са мъртъвците — както са малко и живите — които имат някакви акробатични умения. Все пак спокойно използват мостчетата и жиците, защото никой не се страхува, че ще падне. Ако изпаднеш от някое мостче в града на мъртвите, започваш да се спускаш бавно-бавно като падаща сянка. Дори да отскочиш от корниз, да се натъртиш на някой гипсов орнамент или да се закачиш на острия край на някой покрив, няма значение. Не можеш да се нараниш, нали вече си мъртъв. Не чувстваш болка. Болката е забранена. Така е, защото и удоволствието е забранено. Или невъзможно, което е почти същото.
Щом няма удоволствие, няма болка. На някого това може да се стори добра сделка. Мъртвите в двореца обаче не мислят така. Неспособността да се нараниш, просто прави скуката още по-мъчителна. В ада има хора, които прерязват гърлата си всяка вечер. Ефектът е нулев. Това е просто жест. Жестовете обаче са важни, когато нямаш нищо друго — а единственото, което имаш в ада, са жестовете. Някои правят жестове на болка, като прерязват гърлата си. Други излизат от прозорците, минават по мостчетата и жиците и отиват на гости. Дали ходенето на гости е удоволствие? Не и в ада. То е само жест. Хората в ада никога не пренебрегват жестовете. Когато си мъртъв, те са единственото, което ти остава.
Даваме близък план към една врата, минаваме по коридор, влизаме през друга врата, повтаряме тези неща още няколко пъти и накрая попадаме в голяма стая. Ахил седи на кресло с облегалка във формата на лира. Разбираме, че това е той, защото на гърба му има занитена бронзова плочка с надпис „АХИЛ“.
В ада държат на лесното разпознаване, на безсмислените усложнения не се гледа с добро око. Достатъчно досадно е да си мъртъв и без да се чудиш кои са хората около теб. Системата с плочките е за улеснение не само на местните обитатели, а и на бъдещите зрители, които ще гледат историите на тези герои във филмите, заснети от нас — хората, които или се връщаме назад във времето, за да заснемем, или генерираме въображаеми образи с компютър, способен да създаде всичко, което човек може да си представи. С присъщата ни далновидност ние предвиждаме също, че ще дойде време, когато ще могат да се генерират образи от второ и трето поколение, основаващи се не само на първични източници, но също на различните версии на хората за тези първични източници; и, макар че това може да не е единственият вид въображение — журито няма коментар за това — то със сигурност е една възможност, един вид синтетичен потенциал, затова сега най-малкото, което можем да сторим, е да направим всички хора лесно разпознаваеми.
В реалния свят, разбира се, рядко можеш да видиш някой просто да седи, без да чете, без да гледа телевизия или дори без да мисли. Това обаче не са реалистични истории в този смисъл, че много подробности за героите, които човек би искал да научи — месечните им доходи, какво мразят и обичат, родословните им дървета за три поколения назад — за съжаление, липсват. Та сега, точно когато насочваме вниманието си към него, Ахил просто си седи. Той прекарва много време така. Бездействието е един от най-сериозните проблеми в ада и хората му отделят много внимание, но засега никой не е успял да намери решение. Ахил също със сигурност не го е решил. Той просто си седи в креслото и гледа разсеяно.
Отдясно влиза Хубавата Елена от Троя.
Би било грешка да се опитваме да опишем или дори да фотографираме божествена личност като Хубавата Елена, защото чертите й съществуват предимно в мечтите и сънищата, където са съставени от образите, изградени в съзнанието на всички мъже, които някога са сънували или мечтали за нея, или поне статистически усреднен такъв образ, защото компютърът използва статистически усреднени данни. Тъй като ние не използваме сънищата на всички, които някога са сънували Елена, пресъздаденият й образ е малко размазан около носа, въпреки че според мен горе-долу сме уцелили чертите й. Достатъчно е да кажем, че е красива жена по всички стандарти и носи бронзовата си плочка с такава гордост, че когато я види, човек си казва: „Ей, това трябва да е Хубавата Елена“, и в действителност е тя.