— Здравей, Ахиле! — казва Елена. — Връщам се от пазара. Леле, няма да повярваш какво чух там.
Ахил досега гледаше разсеяно в нищото и не обърна внимание на жена си при влизането й. Когато я чу обаче, се обърна към нея.
— Какво толкова може да си чула? Тук никога не се случва нищо ново. Какво може да се случи изобщо в ада? Само мненията на хората, това можеш да чуеш в ада. Тъй че какво може да си чула на пазара? Сигурно философите са измислили ново доказателство за възможността или невъзможността това място да съществува. Честно казано, изобщо не ми дреме. Дали това място съществува, или не, е абсолютно без значение. Но дори да имат доказателство за едното или за другото, това също не е никаква новина.
— Стига си нареждал — сопна се Елена. — Никой не ти е дал думата. Въпреки цялото ти философстване, аз имам истински и неоспорими новини от актуално и сензационно естество. Това ми дава право не само да говоря, но и да правя описания и да използвам думите по странни и необичайни начини. Защото, както всеки знае, нещата не бива да се изричат директно, но и човек не трябва да търси убежище в увъртанията, към които ни тласка философията на Хайзенберг.
— Ако имаш някаква новина — прекъсна я грубо Ахил, — нека да я чуем.
— Този подход е прекалено опростен, скъпи. Когато приносителката на новини каже новината, тя вече няма новина за казване и е принудена да се върне в първоначалната си доста статична позиция на Неоценен обект на обожание. Аз! Представяш ли си? Не, недей да бързаш толкова, приятелю, аз трябва да извлека някаква полза от факта, че може би нося новина, без да бъда принудена да я съобщавам прибързано.
— Разсъжденията ти са неубедителни — отбеляза Ахил, — понеже това, което казваш, създава впечатление, че носиш само внушение за новина, а не самата новина. А пък внушението е много по-малоценно от факта, който внушава.
— Чутото от мен, е достатъчно важно, драги ми Ахиле, за да прекъсна седенето ти и да ти кажа, че онова, което съм дошла да ти съобщя, се случва в този конкретен момент, без ти да подозираш за него. И така, не ти ли е любопитно да разбереш какво става?
Кадърът застива на тази сцена. Камерата, или каквото устройство е използвано, се дематериализира в игра на светлини. Само по себе си това е приятно, а също и леко хипнотизиращо. Мъртвите са установили, че всичко е по-добре, когато човек е леко хипнотизиран. Някои дори твърдят, че самата смърт не е нищо друго, освен състояние на лека хипноза, или, за да бъдем по-точни, че смъртта не съществува, тъй като онова, което наричаме „смърт“, е просто едно патологично състояние на хипноза, от което не можем да се събудим.
Както и да е, камерата се захранва с кабел, който минава през прозореца и провисва навън, така че, ако го използваме за придвижване, можем да преминем по него и да видим отгоре малка къща. В няколкото стаи на тази къщичка се извършват различни дейности. Ние решаваме да влезем през най-близката врата и попадаме в един вид контролна зала. Там седи някакъв човек. Ехо, това съм аз! Вглеждам се по-внимателно да видя какво правя.
Виждам, че върша някаква необикновена работа, свързана със символи, манометри и копчета. С помощта на контролните инструменти мога да събера входните данни от всички същества, които ми изпращат сигнали по многото нишки, свързващи това място с всяко друго. Те оформят красив гоблен. Или по-скоро биха оформили, ако можех да го сглобя. Всъщност аз още не съм го сглобил съвсем. Или по-скоро, нямам представа какво да правя, след като сглобя всичко. Ако изобщо го сглобя де.
Решавам да се върнем на това място малко по-късно.
Много са нещата, които ме интересуват. Но може би не и вас, читателите, за които описвам всичко това. От къде на къде ще ви интересува какво се случва с мен? Обаче пък може да ви интересува, защото това е и ваш проблем, след като всеки може да бъде всеки. Както и да е, нека да се върнем при Ахил и Елена.