— Няма повече да мълча — заявява тя. — В името на новината, ще пропусна заобикалките и ще ти кажа направо. Новината, Ахиле, е, че днес някой ще си тръгне от ада.
Ахил застива като вцепенен, но не заради новината на Елена. Всъщност той почти не я слушаше, колкото и удивителна да беше новината й. Нещо съвсем друго му хрумна току-що и възможните чудовищни последствия от тази идея ангажират цялото му съзнание и емоционалност. В този момент Ахил изведнъж осъзна, че той е само временен герой, и този факт го сломи. Ахил винаги се беше възприемал като безсмъртен, без да се замисля твърде много за това. Сега, когато осъзна — въз основа на един незначителен факт, хрумнал му бог знае откъде и загнездил се в ума му — че стечението от обстоятелства, които го съживиха днес в компютъра, може да не се повтори скоро, ако изобщо някога се повтори… е това вече беше непоносимо.
Временен! Мисълта бе смайваща и Ахил се опита да поразсъждава над нея, без да се паникьоса. „Временен“ означаваше, че той е манипулативно понятие в нечий чужд ум, а също, че не е достатъчно важен за този ум, та да се появи отново в някой по-късен момент. Защото имаше ясни индикации, че съществото, което си го представяше сега, ще се изключи, ще дръпне шалтера, ще излезе от мрежата, ще насочи енергията на вниманието си другаде, ще се занимае с нещо друго. Когато това се случеше, Ахил щеше буквално да изпадне в нищото и да остане там, докато отново бъде възроден от това съзнание. А кога щеше да се случи това? Може би никога. Защото Ахил осъзна (и да го осъзнаеш бе адски мъчително), че е много вероятно повече никой да не си помисли за него, и със сигурност не в такава ситуация, освен ако той не направи нещо, не остави някакъв отпечатък в съзнанието, което си го представя, тъй че притежателят на това съзнание, след като се погрижи за каквито там нужди имаше, отново да си помисли за него, а не за някой друг персонаж. След кратко разсъждение Ахил достигна до извода, че това е първият път, в който компютърът изобщо извиква образа му, и цялата проклета сцена може всеки момент да се разпадне, освен ако машината не положи необходимото усилие да й придаде някаква жизненост, тъй че и в други случаи пак да визуализира града на мъртвите.
Обаче какъв е шансът? Ахил стиска зъби в безсилието си. Ще се наложи да се опита да подкупи компютъра. Какъв подарък да измисли, за да умилостиви компютъра-мечтател, събрал всички съществуващи представи за Ахил? Как би могъл да убеди него, произволния и безгрижен ум, че той, Ахил, заслужава отново да бъде възпроизведен?
— Ще бъда максимално директен — каза Ахил. — Искам да играя ролята на Глас. Не искам нищо прекалено. Искам да бъда Гледна точка. И знам, че търсиш такъв човек. Не се опитвам да пробутвам настроение. Опитвам се да те убедя да направиш града на мъртвите редовна спирка на мисловното ти пътуване. Знам, че търсиш такова място.
Компютърът не отговори.
Ахил продължи с успокоителен глас:
— Знам, че те е страх. Боиш се, че ще се обвържеш с тази идея и после ще се окаже, че не е интересна. Боиш се, че това няма да реши само по себе си проблемите на креативността, на рекомбинацията и на енергията. Това е истината, нали? Аз приветствам предпазливостта ти, аплодирам колебанието ти. То ще се засили още повече, след като избереш правилния човек — мен. Елено, кажи и ти няколко думи!
Елена се усмихна пред камерата и с нисък, завладяващ глас каза:
— Мисля, че ние можем да ти бъдем много полезни. Двамата с Ахил сме опитни актьори и играем най-добре, когато има действие. Не сме темерути като сегашните хора. Ако искаш думи, ние ще ти осигурим предостатъчно. Дръзки думи, измамни думи, но в никакъв случай скучни думи. Ние ще те забавляваме с историята на живота си.
Ахил докосна рамото й.
— Много добре го каза, Елено.
После се обръща направо към нас. Ние примигваме, не знаейки какво да правим, смаяни от ослепителната красота на Ахиловото лице. Тъй като този Ахил е Ахил на неограничената мисъл за възможността за велики дела в света. А също така олицетворява безнадеждността на това да си влюбен в неподходящата жена. Докато го гледаме, изведнъж осъзнаваме — след кратък поглед към страничното меню — че Бризеида, истинската любов на живота му, изобщо не е представена в тази история, местонахождението й е неизвестно, а Ахил и Елена са събрани на чисто символични основания, като двама актьори, играещи обща роля.
— Добре, направихме каквото можахме — обърна се Ахил към Елена. — Сега ми разкажи какво чу на пазара.